Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 7

— ​Бих искала да имам съпруг — каза тя. — Но има толкова много хубави момичета. Те са тези, които си намират съпрузи. За мен никой не остана.

— Но ти си много хубава жена — отсече маа Рамотсве. — Сигурна съм, че много мъже биха се съгласили с мен.

Маа Макутси поклати глава.

— ​Не мисля така, маа — каза тя. — Макар че е много мило, че го казвате.

— Може би трябва да се опиташ да си намериш съпруг — каза маа Рамотсве. — Може би трябва да положиш повече усилия, щом не срещаш мъже. Опитай се да ги намериш.

— ​Къде? — попита маа Макутси. — Къде са тия мъже, за които ми говорите, маа Рамотсве?

Маа Рамотсве направи неопределен жест към вратата и към Африка, която се простираше отвън.

— Някъде там — каза тя. — Някъде там има мъже. Трябва да се запознаеш с някой от тях.

— ​Къде по-точно? — попита маа Макутси.

— В центъра на града — каза маа Рамотсве. — Нали си ги виждала как седят навън през обедната почивка? Мъже. Много мъже.

— И всичките женени — каза маа Макутси.

— Или пък по баровете — рече маа Рамотсве с чувството, че разговорът не поема посоката, която беше планирала.

— Но нали знаете какви мъже висят по баровете? — попита маа Макутси. — Баровете са пълни с мъже, които си търсят леки момичета.

На маа Рамотсве не й оставаше друго, освен да се съгласи. Баровете гъмжаха от мъже от типа на Ноте Мокоти и неговите приятелчета, а тя никога не би препоръчала нещо подобно на маа Макутси. Щеше да е далеч по-добре да си остане сама, отколкото да се забърка с някой, който да я направи нещастна.

— ​Много мило от ваша страна, че сте се замислили за мен — каза след малко маа Макутси. — Но вие с господин Дж. Л. Б. Матекони не бива да се тревожите за мен. И така съм достатъчно щастлива, а ако има някой, който е за мене, сигурна съм, че ще го срещна. И тогава всичко ще се промени.

Маа Рамотсве с радост приветства възможността да приключи този разговор.

— Сигурна съм, че е така — каза тя.

— Може би — рече маа Макутси.

После маа Рамотсве се задълбочи в някакви книжа на бюрото си. Ставаше й тъжно от апатията, която излъчваше нейната помощничка, щом станеше дума за лични работи. Нямаше никаква реална причина тя да се чувства така. Може досега животът й да не е бил лесен, в никакъв случай не биваше да се подценява фактът, че е родена и израсла в Бобононг, едно много безводно и затънтено място, но има толкова хора, които са дошли от такива селища и са постигнали много в живота си, независимо от своя произход. Ако вървиш през живота с мисълта: „Аз съм само едно невзрачно провинциално момиче, дошло от края на света“, какъв смисъл има да правиш някакви усилия? Нали все отнякъде трябва да сме дошли и повечето от нас не идват от кой знае колко забележителни места. Дори да си от Габороне, родил си се в една определена къща в Габороне — тоест в крайна сметка произхождаш от една педя земя, не по-голяма от която и да било друга педя земя по света.