Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 64

Алегзандър Маккол Смит

Господин Дж. Л. Б. Матекони тръгна през нивата, обувките му станаха целите в прах, а сухите царевични стъбла пращяха под подметките му. Щедра беше тая земя, мислеше си той, пясъкът и почвата с помощта на малко водица можеха да дадат на хората чудесна храна. Всичко зависеше просто от малко влага: дървета, животни, тиквени бостани, хора — всичко. А тази земя, земята, по която стъпваше, беше особена земя. Това бе Ботсуана, земята на Ботсуана. От нея бяха направени и те — неговите предци, баща му, господин П. 3. Матекони, а преди това дядо му, господин Т. Матекони. Всички те, поколение след поколение бяха свързани чрез тази земя, тази особена частица от Африка, която обичаха, за която милееха и която така щедро им се отплащаше.

Той вдигна поглед. Господин Дж. Л. Б. Матекони винаги носеше шапка — кафява шапка без лента, от тънък филц, много стара, като помпата на сиропиталището. Той я килна леко назад и погледна към нагоре. Небето беше толкова празно, така замайващо бездънно и безразлично към човека, дето сега пресичаше нивата долу и гледаше към него.

Той продължи през нивата и стигна до бараката на помпата. Помпата, която се включваше от бутон, прикрепен върху бидона за водата, в момента работеше. Издаваше съвсем нормален звук. Той се запита дали маа Потокване не си възразява някаква повреда. Но както стоеше там и вече си мислеше за огромното парче плодов сладкиш, което го чакаме на верандата, помпата изведнъж издаде онзи звук, за който говореше маа Потокване. Наистина звучеше като тръбящ с хобота си слон. За ушите на господин Дж. Л. Б. Матекони обаче той означаваше нещо много по-тревожно: това бе предсмъртната песен на помпата.

Той въздъхна и влезе в бараката, като внимаваше да не налети на някоя змия, защото змиите много обичаха подобни закътани местенца. Пресегна се и изключи копчето. Помпата простена и спря. Стана тихо, господин Дж. Л. Б. Матекони сложи на земята чантата с инструментите и взе един гаечен ключ. Почувства се уморен. Животът беше битка с умората. Умората на машината, умората на душата. Масло. Грес. Умора.

Той остави ключа. Не. Повече нямаше да поправя тази помпа. Маа Потокване винаги го принуждаваше да прави едно или друго и той винаги го правеше. Колко пъти беше поправял тази помпа? Най-малко двайсет, а може би и повече. И не бе поискал нито едно тебе за този труд и никога не би поискал. Но идваше момент, в който човек трябва да каже „не“ на някой като маа Потокване. Тя беше толкова грижовна с него по време на болестта му (макар че той едва-едва помнеше онова странно състояние на апатия и тъга), щеше винаги да й помага. Но той беше техникът, а не тя. Той беше този, който знаеше кога на една помпа й е свършил животът и трябва да се смени, макар че понякога маа Потокване се държеше, като че ли тя е техникът. Сега щеше да й се наложи да го послуша и да направи каквото й се казва. „Маа Потокване, щеше да каже той, прегледах ви помпата и тя повече не може да се поправи. Счупена е, и то безнадеждно. Трябва да се обадиш на някой от вашите дарители и да му кажеш, че имате нужда от нова водна помпа.“