Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 62

По-големият също го погледна.

— В такъв случай и двамата ще загазим. Наистина много ще загазим. — После направи пауза. — В такъв случай ще кажа, че си бил ти. Ще кажа, че ти си го направил.

— Не можеш да постъпиш така с мен — каза по-младият. — Но все едно, аз ще му кажа истината. Шефът може да направи разлика между истина и лъжа. И маа Рамотсве също. Нея никога не можеш я излъга. Но можем да направим още нещо.

— О, да бе — каза по-големият с подигравателна усмивка. — Да се помолим ли?

— Да — каза по-младият, смъкна се от варела и застана на колене.

— О, Боже, — поде той — пусни тази кола на земята… моля те.

Настъпи тишина. Отвън с трясък премина един голям камион, цикада изцвъртя отзад сред шубраците, един сив гривек изпляска с криле в короната на акацията, която растеше до сервиза. Беше горещо.

Изведнъж се чу някакво жужене. Те вдигнаха очи с изненада. Въздухът, с който беше пълна хидравличната система на крика, полека излизаше навън. Колоната слезе надолу и меко и плавно постави колата на земята.

Тринадесета глава

На чай в сиропиталището

Маа Силвия Потокване беше главна домакиня и управителка на сиропиталището, което се намираше на двайсет минути път с кола на изток от града. Тя работеше там от петнайсет години, първо като старша домакиня, а сетне като главна и всички знаеха, че помни името на всяко дете, което бе минало през нейните грижовни ръце. Беше невъзможно да я разпиташ за толкова много деца, но когато някой я попиташе: „Чудех се как му беше името на онова момче от Маун, онова с щръкналите уши, дето тичаше много бързо, можеш ли да ми припомниш, маа?“, тя отговаряше без колебание: „Седрик Мотопосипе. Той имаше брат, който не беше голям спортист, но стана отличен готвач и сега работи в хотел «Сън» като главен готвач.“ Случваше се някой да я попита: „Онова момиче, дето замина да живее в Лобатсе и се омъжи за полицай, как се казваше?“, а маа Потокване отговаряше: „Мемеди Гафетсили.“

Маа Потокване помнеше не само имената на всички сираци, ами и кого ли не още в Ботсуана. Щом веднъж се запознаеше с човека, тя веднага запомняше всички подробности около него и най-вече това с какво може да е полезен на сиропиталището. Богатите биваха молени за спонсорство. Месарите даваха обрезки, хлебарите носеха бухти и кейкове. Рядко й отказваха. Впрочем, искаше се и доста смелост, за да откажеш на маа Потокване и в резултат на това сираците рядко бяха в нужда.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се познаваше с маа Потокване от около двайсет години и редовно посещаваше сиропиталищата, когато се налагаха ремонти и поправки на техниката. Поддържаше живота на стария микробус, който возеше сираците — което означаваше и голямо издирване на резервни части из цялата страна, защото микробусът беше наистина много стар. Той отговаряше също и за водната помпа, която изпускаше масло и често прегряваше. Най-разумното нещо, което се препоръчваше в такива случаи, беше да се подмени остарялата техника, включително и помпата, но той знаеше, че маа Потокване никога няма да се съгласи. Тя беше привърженичка на философията, че едно нещо трябва да се използва, докато е възможно и колкото е възможно, и че ако нещо може да влезе в работа, не бива да се изхвърля. Да постъпиш другояче за нея беше прахосничество. Последният път, когато маа Рамотсве пи кафе на верандата на сиропиталището, тя забеляза, че чашата й е лепена на няколко места, веднъж на дръжката и два пъти на други места.