Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 3

— Е, то се разбира. Освен това те са толкова благоразумни хора.

— Аз нямам нищо против Мърчисънови, мила моя Грейси, само дето ми писна да си търкам обувките, за да продавам брашното им. На тях дадох цели пет години от живота си. Моите уважения, те винаги са били честни към мен. Дори в интерес на истината самият Мърчисън старши ме посъветва да взема агенцията.

— Но, Конър… сега нещата ни вървят толкова добре… и сме така спокойни.

Татко повдигна нагоре онази своя вежда, но не както в случаите, когато ни носеше за подарък грозде от Колмар. Тази загадъчна бутилка трябва да беше бомба.

— Само че ние никога няма да направим нещо, ако гледаме как нещата ни вървят толкова добре и сме така спокойни. А сега, моля те, хапни от яденето като добро момиче и после ще ти обясня подробностите.

Той се приведе напред и я потупа по ръката.

— Прекадено съм разстроена.

Мама стана, взе телешкото варено и го постави на масата.

Без да забележи, че не се бях докоснал до бульона, тя прибра чинията и дори не ми се скара. Баща ми със същото непроменено чувство на самоувереност разряза телешкото със спокоен и елегантен жест. Със слабата си фигура, червеникавокестенява коса и приятен цвят на кожата, с лешниковите си очи и равни бели зъби, едва показващи се под къдравия му мустак, той бе красив мъж. Аз тайничко се възхищавах от него и често се чувствах завладян от личността му, когато със своите непредсказуеми и предизвикателно дръзки прояви той „излизаше от някои ситуации“, без дори да му трепне окото. Но в пълния смисъл на думата аз не го обичах. Защото принадлежах изцяло на майка си. Слабичък, боязлив, свил се в себе си след цяла поредица заболявания, които започнаха със заушка и завършиха с дифтерит — можех все още да усетя вкуса на карболглицерина, с който доктор Дъти имаше навика да ми боядисва гърлото — и повлиян от впечатляващите отношения на нашия живот, свързващи ме с майка ми и моя дом в една много близка и емоционална любов, аз напълно заслужавах да бъда именуван с недобре приемания епитет „мамино синче“. Но кой ли не би получил това име с майка като моята — по онова време на не повече от двайсет и четири, твърде нисичка и заоблена като фигура, с правилни черти на лицето, меки кестеняви коси, с очи, озаряващи те с дълбоката си добродушна, бездънна синева и правеща всяко свое движение с такава естествена грация, която в моето детско съзнание сякаш напълно обясняваше смисъла на името й. Но повече от всичко друго в нея ме впечатляваше благият й поглед, който ме караше да се чувствам неин пленник.

Сега, подпряла брадичката си с ръка, тя седеше и слушаше баща ми, който в същото време се разправяше с телешкото.

— Трябва да се съгласиш — обясняваше разсъдливо той, — може ли горчицата, благодаря ти, мила… че аз не бих могъл да пропусна такъв шанс. Намираме се в навечерието на нова революция в областта на пекарната индустрия. Старомодният метод с бирена мая е на път да си за-ми-не, да си замине! — Когато татко искаше да впечатли някого с думите си, имаше навика да натъртва на последната дума, преди да я произнесе нормално.