Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 209

Но в края на краищата, подобно на разтърсван от бурята кораб, носещ се бавно и уморено към брега, ние успяхме да съзрем Обетованата земя. Издържах последния си изпит, дойде денят на завършването и Карфицата пристигна от Ардънкейпъл, за да се присъедини към майка ми на официалната церемония по връчването на дипломите.

Проправяйки си път между хората, бях тръгнал да излизам от залата в Бют, за да ги срещна при сградата на профсъюзите, където им бях казал да ме чакат с цел да избегнем блъсканицата. Поех дълбока, победоносна глътка въздух, осъзнавайки новата си индивидуалност: силен, благонадежден, преуспяващ, готов за всякакви непредвидени обстоятелства. Сега вече знаех, че простодушната невинна мекушавост от младежките ми години е едно далечно минало. Никога повече нямаше да разреша да бъда използван. Никога нямаше да оставя сърцето ми да надделее над разума ми. Най-после бе постигнат древногръцкият идеал на моето юношество.

В този момент, почти достигнал до изхода, при вратата, почувствах как някой ме докосна по ръката. Познах я веднага въпреки сивата коса, която видимо я състаряваше. Госпожица О’Риърдън. Видяла името ми сред списъка на успешно завършилите студенти и й се приискало да дойде да ме види и поздрави. Не пожела да дойде с мен до профсъюзите. След като поприказвахме няколко минути, тя сложи един малък, религиозно изглеждащ кожен калъф върху дланта ми. Взех го с неохота. Направо бе невъзможно да се сетя какво има вътре.

— Сигурна съм, че си скъсал онази, дето ти я дадох преди време. Или може би си я загубил. Затова ето ти друга. За да не забравяш.

След като тя си тръгна, погледнах към калъфа със смесени чувства. Спомних си за душевното представление в къщата на чичо ми отпреди толкова много години, но същевременно знаех прекалено добре, че веднага щом се върнех вкъщи, щях да захвърля броеницата в някое чекмедже без никога повече да се сетя за нея. Стиснал с пръсти меката кожа на калъфа, изведнъж усетих слабо шумолене. Отворих го. Да, огърлицата наистина беше вътре. Но госпожица О’Риърдън бе мушнала до нея и една прилежно сгъната банкнота от пет шотландски паунда.

Без да чувствам потока от хора около мен аз продължавах да стоя на мястото си напълно неподвижно. Бях така трогнат от навременния жест на благородство, че гърлото ми се стегна и въпреки всички мои усилия, бавно и неумолимо очите ми се замъглиха от напиращите горещи сълзи на благодарност. Тези пари щяха да ми дадат възможност да си набавя няколкото инструмента, без които не можех да започна асистентска практика.

Не, нямаше никакъв смисъл. Аз не се бях променил и никога нямаше да мога. Имаше някаква мекота в природата ми, някаква жилка на слабост, някаква чувствителност, която никога не можеше да бъде втвърдена. Всичко онова, за което копнеех и което се бях стремил да бъда — хладнокръвен и стоически издръжлив, сдържан и независим, истински спартанец — бе нещо недостижимо за мен. Белязан неизличимо от моето самотно детство, от възпитание, в което бяха взели участие прекалено много жени, аз бях и винаги щях да си остана жертвата на всяко чувствително настроение, вечно противопоставящият се роб на своите собствени емоции.