Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 186

Докато те излизаха, аз прикачих етикета за ревера на сакото си. Бях доволен, че останах сам с Нора. Чувствах се силно обезпокоен и исках да разбера защо тя бе толкова разстроена. Но повдигнах глава и видях, че Донахю бе влязъл в шатрата и сега се приближаваше към нас. Той седна и гледайки към мен, сякаш искаше въобще да ме няма там, каза неловко:

— След малко започвам работа. Реших преди това да мина и да видя как си.

Помислих си, че Нора няма да му отговори, но след малко тя рече с вдървени устни:

— Не си ли малко позакъснял? Ако наистина държиш да знаеш, чувствам се отвратително.

— Да ти донеса ли нещо? Един джин?

— Писна ми да се наливам с джин. Изглежда, напоследък живея само на тая проклета течност. Освен това знаеш много добре, че го мразя.

— Слушай, Нора… опитай се да се овладееш. Нещата може да не са чак толкова лоши, колкото предполагаш.

— Радвам се, че мислиш така.

Искаше ми се да се махна от тази свада, но Донахю седеше от външната страна на моята пейка и ме бе заклещил. Трябваше да седя и да слушам, докато той се опитваше де сдържа нервите си.

— Не се дръж така гадно, Нора. За бога, направи малко усилие. Партито довечера ще те разведри.

— Няма да ходя на никакво парти — заяви Нора.

— Какво!

— Не чу ли! Ще стоя тук в шатрата и ако не се пооправя, няма да се връщам с колата. Ще хвана влака за вкъщи.

— Какъв влак?

— Експресът в шест без десет. Казвам ти го сериозно. Предположих, че може и да не издържа тук цял ден, затова погледнах разписанието, преди да тръгнем.

— Значи ти няма да се върнеш с мен?

— Не. И не ме гледай така.

— До неотдавна ти беше доста хубаво, когато те гледам.

— С това вече е свършено. Както и с теб също. Веднъж завинаги.

Донахю седеше мълчаливо. След това отправи към нея дълъг, студен поглед.

— Добре — рече той. — Щом така искаш, действай.

После се изправи и ме дръпна за ръката.

— Ти тръгвай. Време е да те представя на организационния секретариат. Не знам защо, по дяволите, всичко трябва да го върша аз. Ако не потвърдиш участието си, и тая работа ще се провали.

Оставихме Нора и тръгнахме към секретариата — една квадратна палатка близо до линията за финиширане. Донахю спря пред нея и се обърна към мен, предупреждавайки ме:

— Да не кажеш кой те е довел тук!

— Защо, ти няма ли да влезеш с мен?

— Аз трябва да отивам да се оправям със залаганията — рече той, след което се обърна да върви, но рязко спря. — И слушай, ако те питат на каква възраст си, да знаеш, че си над шестнайсет.

— Но аз ще навърша шестнайсет чак на втори следващия месец.

— Ти си ги навършил, тъпо недорасло копеле, защото в противен случай ще бъдеш дисквалифициран още преди състезанието. А ако това стане, ще ти прекърша гадния врат.

Зяпнах го с негодуващо изумление. Какво право имаше тоя да се отнася към мен така? И какви бяха всичките тези измишльотини за възрастта ми?

Все още кипящ от възмущение, влязох в палатката. Секретарят бе нисък мъж с червендалесто лице, облечен в спортен костюм с долнище за голф и клубна вратовръзка. Не ми зададе никакви неприятни въпроси и дори докато се подписвах срещу името си в книгата, ме изгледа с интерес и протегна напред ръка.