Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 180

Като влязох тази вечер, аз се насочих към любимия си страничен олтар с копието на Мадоната от Симоне Мартини, което обикновено ме настройваше в подходящо молебствено настроение и дори ме скланяше да се разделя с някое пени за свещи, ако въобще имах такова.

Тази нощ едва успявах да видя изображението — всички нарочени светлинки от канделабъра, с изключение на една, бяха изгорели и изгаснали. По всяка вероятност тази единствена свещ принадлежеше на една жена срещу мен, тъй като бе току-що запалена. Повечето предани богу жени, които палеха свещи, бяха неизменно намирани на колене и с броеница между пръстите си. А тази бе млада и просто стоеше, взирайки се право напред, сякаш бе хипнотизирана от мъничкото трептящо пламъче, сътворено от самата нея. По скоро от изненада, отколкото от любопитство аз се напрегнах и концентрирах погледа си през падащия здрач и ненадейно се сепнах от неочакваната гледка, предизвикала радост в душата ми. Защото видях, че това бе Нора.

Не можех да повярвам на очите си. Нора не бе набожна. Вече бях открил, че нея не я интересуваха такива неща като забраната да се яде месо в петък или Великденската служба. Дори имаше навика да си прави шеги със светената вода и благовонния дим, което вътрешно ме безпокоеше. Въпреки това бях много щастлив, че тя, знаейки за вечерната ми привичка да идвам и паля свещ, бе предугадила намеренията ми и дори бе запалила сама оброчна свещ, за да помоли небесата да се сбъднат желанията ми. Сърцето ми преливаше от любов и благодарност. Все още скрит от нея, аз я съзерцавах прехласнато с чувства, които тук обикновено пазех за небесата. Самата тя застанала на фона на олтара, с бледен, непорочен профил, излъчващ благост, и все пак сериозен заради настроението й — приличаше досущ на една малка мадона. Повече не можех да чакам. Приближих се на пръсти, приведох се към нея и прошепнах:

— Благодаря ти, Нора. Благодаря ти за свещта… и за всичко останало.

— Лорънс — извика тя, обръщайки се рязко.

— Това е най-красивото нещо, което би могла да направиш някога. Ще го помня винаги.

Тя ме погледна.

— Наистина ли?

— Да, Нора. Дори и да не спечеля „Елисън“. Какво те накара да се сетиш за него?

Погледът й се отмести.

— Направих го ей така. Просто бях в такова настроение. Странно, нали?

— Не, Нора. Вярвам, че то ще помогне.

— Надявам се да си прав — рече тя.

Настъпи тишина.

— Искаш ли да стоиш още? — попитах я.

Тя поклати глава.

Усмихнах й се.

— Тогава хайде да тръгваме.

Слизайки по стълбите пред църквата, я хванах за ръката.

— Каква щастлива среща, Нора. Ходих до вас, но нямаше никой. А не съм те виждал от цяла вечност. Да те изпратя ли?