Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 165

Започнахме да изучаваме героичната ексцентричност на Ангъс — водач на Червените Дъгласовци, как обесил кралските музиканти и си спечелил прозвището „Дръпни котката за опашката“. Въпреки вътрешната ми нагласа, почувствах как това ме заинтригува. Какъвто и да е бил Карфицата в амвона, като учител се бе изявявал винаги като съчувствен, търпелив и завладяващ педагог. Когато в девет часа заниманията ни свършиха, съжалявах, че трябва да си тръгвам.

— Това е достатъчно за начало. Сега, отделно от четенето, което ще ти възлагам, бих искал да правиш и кратко писмено изложение, да кажем, от около петстотин думи, върху това, което току-що сме минали. Донеси го, когато дойдеш в петък.

Станах, опитвайки се да намеря подходящи думи, за да изразя обхваналото ме желание за учене. Как можеше да съм такъв инат, такъв страхопъзльо? Но той ме възпря.

— Познавам те, Лорънс. Моля те, без излишни възторзи. Само усилен труд.

С книгите под ръка, направих обичайния си крос през парка. Изпитвах такова нетърпение да започна да чета за пограничните разбойници, че продължих да тичам през цялото време чак до „Залата на Тамплиерите“, избирайки задния път край реката, стрелвайки се по безлюдни странични улички и лошо осветени алеи, чувайки как стъпките ми отекват зад мен между тъмните навеси на пристана, докато накрая не бях в стаята си, подпрян на леглото, със запалена свещ и разтворена върху коленете ми книга.

Двадесет и осма глава

Най-сетне дойде и дългоочакваната с толкова трепетно вълнение неделя. Макар че в седем часа вече бях станал и се бях приготвил, както обикновено отидох заедно с госпожа Тобин в „Свети Малакай“ на литургията от десет. Това бе нашата съседна църква, обслужваща най-бедния район на града и останала завинаги в съзнанието ми с редиците от загърнати с шалове жени и непрекъснатата приглушена кашлица. Но мястото се харесваше на госпожа Тобин, защото там имаше приятелки сред богомолките, и аз винаги ходех с нея. Всъщност на тази изключителна дата бях решил да отида на църква от девет, за да мога да пристигна към десет в Парк Кресънт, но припомняйки си препоръката на Нора да не ходя прекалено рано, реших, че е по-добре да се появя около единайсет. Макар, погледнато от друга страна, този час да ми се струваше доста късен.

В действителност университетският часовник отброяваше единайсетте удара, когато аз натиснах звънеца на врата номер 9, пременен в най-хубавите дрехи, които имах, и разбира се, доста нервен, но иначе изпълнен с вълнуващо очакване. Моето посвещаване на „Елисън“ бе вече факт, но до това изпитание все още имаше много време, пък и нищо не беше в състояние да ме накара да пропусна шанса да прекарам цял един ден с моята прелестна братовчедка.