Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 158

— Предполагам, че няма да навреди на никой от нас, ако поддържаме връзка. Имаш ли молив? Запиши си адреса ми. Улица „Хилсайд“ 212. Можеш да наминеш да ме видиш някоя вечер през следващата седмица. А сега мисля, че не трябва да те задържам повече. Ще дойда с теб до трамвайната спирка.

— Аз не ползвам трамвая — отвърнах начумерено.

— Да, но аз нямам избор, Лорънс — каза кротко той.

Тръгнахме заедно към изхода на парка. Придвижването му, очевидно бавно и много по-непохватно отпреди, привличаше любопитни и често вулгарни, вторачени погледи. На склона той видимо едва си поемаше дъх. В своето лошо, неприветливо настроение нямах никакво желание да бъда публично обвързван с него и да изпълнявам ролята на помощник в това странно, куцукащо придвижване. Той не ми бе помогнал с нищо — само дето ме бе довел до дълбоко отчаяние. Когато накрая успя да се изкатери на стъпалото на трамвая, ми извика:

— И не забравяй. Ела в началото на следващата седмица.

Едва отговорих, преди да се обърна рязко и да си тръгна.

Поне не бе успял да ограби цялото ми бъдеще. Все още имах Нора. И отправяйки се към улица „Аргайл“, започнах отново да мисля за нея.

Двадесет и шеста глава

„Втората къща на Алхамбра“ започваше в девет часа, но както можеше да се очаква, аз пристигнах пред входа на театъра доста преди уречения час. В действителност бях отишъл толкова рано, че излизащата тълпа от първото представление почти ме отнесе и щеше да ме събори. После пък излезлият студен вятър и падналата мъгла откъм реката направиха чакането ми доста тръпнещо от хлад. Гледайки към часовника на Централна гара, крачех насам-натам и се опитвах да се стопля, макар че много повече ме сгряваше мисълта, че ще видя Нора. Но времето минаваше. Стана девет без десет, без пет, без три… сега може би вдигаха завесата. Започнах да се безпокоя. Да не би да бях объркал датата или да чаках пред грешна врата? Петнайсет минути по-късно, когато почти се бях наканил да си тръгвам, те се появиха.

Групата беше по-голяма, отколкото очаквах: Терънс с госпожица Джозефин Гилхули, Нора, госпожица Донахю и един сурово изглеждащ млад мъж със скъп костюм, който се оказа брат на госпожица Донахю. Всички те бяха в едно общо приповдигнато настроение, което навеждаше на мисълта, че вероятно са били заедно на вечеря. Подозрението, че съм бил изключен от това предшестващо събитие, бе потвърдено от обилното многословие във формата на компенсация, с което те ме посрещнаха.

— Надявам се да не си настинал, скъпи — възкликна госпожица Донахю, хващайки ме за ръката.

— И аз трябваше да се приближа и да се погрижа за кучето, вместо за човека — обясняваше нещо Терънс. — Джоси, това е Лорънс.

— Радвам се да се запознаем. Винаги казвам, че всеки приятел на моите приятели е и мой приятел. Само че трябваше да ми кажат за теб по-отрано.

И госпожица Гилхули, облечена със скъпо изглеждащо кожено палто и увита около врата и главата с бледоморав тюлен шал, се опита също да смекчи неловката ситуация. Тя притисна ръката ми, оставяйки върху дланта ми аромата на парфюма си, който се разнасяше от мен до края на вечерта, и добави: