Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 14

Мама, все още твърде замаяна от изненадата, седна на въртящото се столче, пристигнало заедно с пианото, и както си стоях до рамото й, прекара ръце по клавишите с такава учудваща бързина, та чак ме изуми, като в същото време забеляза: „О, скъпи Лори, чувствам ръцете си като две леви“. Тя замълча за миг, за да събере мислите си и после започна да свири.

Незабравимите впечатления, останали в душата ми от тази сцена, все още са толкова живи, че даже си спомням и пиесата, която изсвири. Беше „Danse d’Echarpes“ на Шаминад. Ако кажа, че стоях като зашеметен и омагьосан, няма да преувелича с нищо, защото бях изумен не само от блажените звуци, докосващи слуха ми, но и от чудото, сътворено от мама. Никога досега не я бях виждал да удря дори клавиш — очевидно от лоялност към татко, неможещ дотогава да си позволи закупуването на пиано, в мое присъствие тя никога не бе започвала подобен разговор. Въпреки това след всичките тези години на въздържание мама изведнъж се изяви пред мен с неочакван и в същото време изграден до съвършенство талант, като ме заплени и омагьоса с искрящи потоци музика. Двамата носачи, всеки получил по шилинг, вече с шапки на главите и готови да си тръгват, се бяха спрели в коридора. Когато мама спря да свири, те спонтанно, заедно с мен, започнаха да ръкопляскат. Тя се засмя радостно, но поклати неодобрително глава.

— О, не, Лори. Техниката ми е толкова закърняла. Но скоро ще си възвърна формата.

Тук, при тази забележка, се появи още една загадка, за да бъде прибавена към другите, все още неразрешени, и която объркваше и безпокоеше детското ми съзнание. Когато аз се обърнах към мама за обяснение, това я накара само да се усмихне и да ми даде някакъв уклончив отговор. Междувременно нищо не бе в състояние да й отнеме новото удоволствие. Татко не беше от музикалните и въпреки че проявяваше разбиране, не се интересуваше истински от пианото. Може би всъщност това е била причината — защото аз вече бях започнал да разбирам баща си — в някаква степен да се забави появяването на инструмента в нашия дом. Представата му за музика се изразяваше най-вече в енергичната, мелодична смесица на някой добър брас бенд и затова той си бе набавил няколко розови цилиндрични фонографа на Едисън с мелодии на известните за времето си „Момичетата от плевнята“. Но за мама, при това намираща се около нас в състояние на апартейд, красивият „Блютнер“ бе едновременно утеха и своеобразна форма на душевно пречистване. Всеки следобед, след като се преоблечеше, решила, че е приключила с домакинската работа за деня и вътрешно убедена, че всичко свети от чистота и ред, тя сядаше да се „поупражнява“. Поради лекото си късогледство тя се навеждаше от време на време напред, за да разучи някой труден пасаж и преди да започне да свири отново, отмяташе с ръка назад меката си коса, непослушно паднала върху челото й. Много често аз, прибирайки се от училище, особено когато навън валеше, влизах в предната стая, настанявах се до прозореца и слушах. Не мина много време и вече бях научил имената на пиесите, които ми харесваха най-много: Шопеновата „Полонеза в ми бемол“, „Унгарска рапсодия“ на Лист, последвана от Шубертовите „Музикални моменти“. Все пак най-любимата ми пиеса, за което може би допринасяше името й, беше Бетовеновата „Соната във фа минор“ („Апасионата“), която повече от всички други навяваше у мен една преждевременна за възрастта ми тъга, подхранваща във въображението ми картини, в които виждах себе си под светещата луна, борещ се за изгубени каузи из далечни земи и пожънал утешителна за душата награда — самотен гроб на герой, от който по някое време възкръсвах и хуквах към кухнята, за да сложа чайника на печката и да приготвя препечени филийки с масло за чая.