Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 13

— Така е, госпожо. — Изгарях от желание да й разкажа за болестите си, почти фатални, които ме бяха оставили толкова дребен, вероятно за цял живот, но преди да успея да кажа нещо, тя продължи окуражаващо, като истинска покровителка:

— Ти трябвъ дъ си ядеш кашатъ с повече мляку. Ну не обезмаслену, запомни тува. И никогъ не отвръщай поглед от веществото на живота. Ръзбиръш ли къкво имам предвид, казвъйки веществото на живота?

— О, да, госпожо. — Разгорещен от тържеството на предстоящата победа, осъзнаващ важността на знанията си, след като си припомних как татко бе използвал същата фраза във връзка с бутилката, аз я погледнах с широко отворени очи и отговорих уверено с висок и ясен глас: — Хейгмановата кралска холандска мая!

Сред класа се разнесе плахо хихикане, което миг по-късно прерасна в неконтролируемо бясно кикотене. Останал напълно изумен, аз гледах как лицето на моята покровителка променя настроението си и как изписаното по него одобрение бе заменено от сърдита физиономия. Ръката й, намираща се все още върху черепа ми, се стегна.

— Ти се усмелявъш да съ пудигравъш с мен, мумче?

— О, не, госпожо! Съвсем не!

За един дълъг момент тя впи присвитите си очи в лицето ми, докато аз изпитах усещането, че вътрешностите ми се втечняват. Накрая, отричайки се от мен, госпожата махна ръката си от главата ми, като същевременно ме тласна напред и ме изстреля към мястото ми.

— Върви! Виждъм, че съм сгрешила. Ти не си нищо повече от един жалък клоун.

Смирен, опозорен за цял живот, в действителност станал за пореден път изгнаник, аз останах да седя до края на сутринта с наведена глава.

На път обратно за вкъщи, търсейки ръката на своята истинска защитница, с разводнени от сълзи очи, успях само да изхлипам скръбно:

— Няма никакъв смисъл, Маги. Не ме бива за нищо. Просто аз съм един жалък клоун.

— Ау — отвърна ми Маги с унила шеговитост. Очевидно и тя бе имала лоша сутрин в своя клас. — Значи сме си лика-прилика.

Трета глава

Въпреки опасенията на майка ми и публичното унижение, което ми причини, бизнесът с кралската холандска мая тръгна по най-благоприятен начин. Очевидно в него имаше голяма перспектива и баща ми, природно интелигентен, с остър и прозорлив нюх към бизнеса, бе тъкмо човекът, който можеше да се възползва от подобна ситуация. Неговите детайлни познания по отношение на пекарския занаят, връзките, които си бе създал из цяла Западна Шотландия по време на петгодишната си работа като продавач на брашно за Мърчисънови, привлекателната натура и непринудена общителност, която той можеше да нагажда съвършено според настроението на всеки отделен клиент и която сама по себе си го правеше популярен, и най-вече самоувереността, с която захвърляше сакото си, слагаше бялата престилка и на практика демонстрираше новия процес в пекарните — всяко от тези негови качества го водеше по пътя към успеха.

Доказателството за това беше налице още след първите няколко месеца, изразено под формата на „семейна експедиция“ до Уинтън, където татко, след като ни показа с гордост новия си малък кабинет в сградата „Каледония“, ни отведе на дневното представление на „Аладин“ в Кралския театър, след което отидохме в прочутия ресторант „Магарешки бодил“. Въпреки че по природа беше човек с широки пръсти, тази Коледа той прояви много по-голяма щедрост от обичайната. В допълнение към един нов зимен екип, който не ме заинтригува чак толкова, аз получих шейна — от онези великолепни модели с управляемо кормило, известни под името „Пъргавата ракета“. А през един декемврийски ден в голям фургон, теглен от два коня, от Уинтън пристигна нещо, за което мама трябва да е копнеела още от деня на сватбата си. Типично за татко, той не бе отронил и думичка за пристигането му, тъй че радостта й от подаръка, поднесен по толкова неочакван начин, се удвои или може би удесетори. Беше вертикално стенно пиано. Не някое от онези жълтеникави, провинциални боклуци с плюшени тапицерии, от рода на онова в училището, по което се катерехме и то издаваше странни, квичащи звуци като някое старо банджо, а един чисто нов, масивен, абаносовочерен инструмент, носещ вълшебното име „Блютнер“, с два позлатени свещника отстрани и блестящи клавиши от слонова кост, които и при най-лекото докосване издаваха дълбоки, резониращи акорди.