Читать «Кралицата на Юга» онлайн - страница 5

Беше истина и й го казах. Не изглеждаше засегната от коментара ми. Само гледаше снимката на масата. Остана така доста дълго време.

— И аз не мога да се позная — заключи тя.

После я прибра в чантата, оставена на дивана — кожена чанта с нейните инициали, и ми посочи вратата.

— Мисля, че това е достатъчно — каза тя.

Изглеждаше много уморена. От дългия разговор, цигарите, бутилката текила. Имаше тъмни кръгове под очите, но те не бяха същите като на старата снимка. Станах, закопчах сакото си, протегнах й ръка, тя едва я докосна. Втренчих се в пистолета. Дебелакът в ъгъла на стаята беше до мен, безучастен, готов да ме изпрати. Погледнах с интерес прекрасните ботуши от кожа на игуана, коремът, преливащ над колана с ръчно изработена украса от влакно от пита, издутината под сакото. Когато отвори вратата, се уверих, че пълнотата не му пречи и прави всичко с лекота, дори с една ръка. Очевидно пазеше другата като работен инструмент.

— Надявам се да се получи добре — отбелязах аз.

Тя проследи погледа ми към пистолета. Кимаше с глава, но не на думите ми. Беше заета със собствените си мисли. После промълви:

— Разбира се.

Тогава излязох оттам. Федералните агенти с предпазни жилетки и в пълно бойно снаряжение, които при идването ми ме бяха претърсили основно, продължаваха да са на пост във вестибюла и двора, а военен микробус и два полицейски мотора „Харли Дейвидсън“ се намираха до кръглия фонтан при входа. От другата страна на високия зид, на улицата, имаше петима или шестима журналисти и предпазвана от чадър телевизионна камера, държани на разстояние от войници в бойни униформи, които бяха направили кордон около имението. Завих надясно и тръгнах под дъжда да търся таксито, което ме чакаше една пряка по-нагоре, на ъгъла на улица „Генерал Анайа“. Сега знаех всичко, от което се нуждаех, тъмните кътчета бяха осветени, всяка част от историята на Тереса Мендоса, истинска или измислена, дойде на мястото си: от онази първа снимка, или половин снимка, до жената, която ме бе приела с автоматичен пистолет на масата. Липсваше развръзката, но щях да узная и нея в близките часове. Също като Тереса Мендоса, трябваше само да седна и да чакам.

Бяха изминали дванадесет години от следобеда, в който Тереса Мендоса започна да бяга в Кулиакан. В онзи ден — начало на толкова дълъг път между заминаване и завръщане, уреденият й свят, който смяташе, че е създала в сянката на Гуеро Давила, се срути и тя можеше да чуе трясъка на разпадащите се парчета. Изведнъж се почувства загубена и в опасност. Остави телефона, започна да снове нагоре-надолу, отваряше шкафове напосоки. Паниката я заслепяваше. Търсеше някакъв сак, в който да сложи най-необходимото, за да избяга оттам. Искаше да плаче за своя мъж или да крещи, докато гърлото й се пръсне. Но ужасът връхлиташе на приливи, блъскаше като вълни и парализираше действията и мислите й. Все едно беше яла гъба от Уаутла или пушила силна, тежка трева, която я пренасяше в чуждо тяло, над което нямаше никакъв контрол. Облече бързо, несръчно джинси, блуза и обувки и слезе, олюлявайки се, по стълбите, все още мокра под дрехите, с влажна коса, с малък сак, в който бе успяла да напъха няколко намачкани и разбъркани блузки, тънко яке, бельо, чорапи, портмоне с всичките си двеста песос и документите. Веднага ще дойдат вкъщи, беше я предупредил Гуеро. Ще дойдат да видят какво могат да намерят. И по-добре да не те сварят там.