Читать «Кралицата на Юга» онлайн - страница 278

Спомени. Внезапно разбра, че през това дълго пътуване, между заминаването и завръщането, беше придобила увереност само за три неща относно живота и хората: че убиват, спомнят си и умират. Защото идва един момент, каза си тя, когато гледаш напред и виждаш единствено това, което е зад теб: трупове, които си оставил зад гърба си, докато си вървял. Сред тях е и твоят труп, но ти не го знаеш. Докато накрая го виждаш и вече знаеш.

Потърси себе си в сенките на параклиса, в тишината на пейката, отдясно на статуята на светеца, в червеникавия полумрак на свещите, горящи със слабо пропукване сред цветята и даровете, висящи по стените. Денят вече си отиваше много бързо, присветващите в червено и синьо светлини на една федерална кола осветяваха входа с все по-наситени отблясъци, докато вечерта тъмнееше в мръсносиво. Застанала пред свети Малверде, загледана в черната му, сякаш боядисана коса, бялото сако и кърпата на врата, тъмните очи и типично мексиканските мустаци, Тереса разтвори устни за молитва, както правеше преди време — „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. Но не можа да изрече никаква молитва. Навярно ще е светотатство, помисли си тя изведнъж. Може би не трябваше да определям срещата на това място. Вероятно времето ме е направило глупава и арогантна и вече е дошъл часът да си платя за това.

Последния път, когато беше тук, имаше и една друга жена, която я наблюдаваше от сенките. Сега я търсеше, но не я откриваше. Освен ако, реши тя, не се окаже, че аз съм другата или я нося в себе си, а момичето с уплашените очи, девойката, която бягаше със сак и „Добле Агила“ в ръка, се е превърнала в един от тези призраци, лутащи се зад мен, гледащи ме с обвиняващи, тъжни или безразлични очи. Навярно това е животът — дишаш, вървиш, движиш се, само за да погледнеш един ден назад и да се видиш така. Да се познаеш в собствените и чуждите смърти, следвали една след друга, на които те осъжда всеки, когото си срещнала по пътя си.

Пъхна ръце в джобовете на палтото — отдолу носеше пуловер, джинси, удобни ботуши с каучукови подметки — и извади пакета „Фарос“. Запали цигара на пламъка на една свещ на Малверде, и тогава силуетът на дон Епифанио Варгас се открои на фона на червените и сини отблясъци при вратата.

— Тересита. Колко време мина.

Почти същият си е, отбеляза тя. Висок, снажен. Беше закачил шлифера си на една кука до вратата. Тъмен костюм, отворена риза без вратовръзка, островърхи ботуши. С това лице, напомнящо на Педро Армендарис от старите филми. По мустаците и слепоочията имаше много бели коси, бръчките му бяха станали повече, беше понаедрял около кръста, може би. Но си беше същият.

— Едва те познах.

Пристъпи навътре в параклиса, след като се огледа боязливо. Гледаше втренчено Тереса, опитваше да я свърже с другата жена, която носеше в паметта си.