Читать «Кралицата на Юга» онлайн - страница 273

Продължи да гледа как вали дъждът зад прозорците. Кулиакан. В нощта на пристигането си, когато пристъпваше по стълбата край конвоя от военни и федерални агенти, очакващи я на пистата, Тереса беше видяла отдясно познатата жълта кула на старото летище. Тук все така си стояха дузини чесни и пайпъри, а отляво се виждаха новите, строящи се съоръжения. Джипът, в който се качиха с Поте Галвес, беше шевролет „Събърбън“ — блиндиран, с тъмни стъкла. Вътре бяха само тя, Поте и шофьорът, пуснал радиопредавателя на таблото на полицейска честота. Имаше сини, червени светлини, войници с каски, цивилни и облечени в тъмносиви униформи федерални агенти, въоръжени до зъби, на задната част на откритите камионетки и на отворените врати на „Събърбън“-ите, бейзболни шапки, наметала, проблясващи на дъжда, картечници насочени на всички страни, радиоантени, полюшващи се на завоите, вземани с пълна скорост сред воя на сирените. Дявол да го вземе. Кой би си помислил, казваше лицето на Поте Галвес, че ще се завърнем по този начин. Преминаха булевард „Салата“, поеха по „Либрамиенто Норте“ при бензиностанцията „Ел Вайе“. После дойде крайбрежният булевард, тополите и големите върби, по чиито клони дъждовната вода се стичаше към земята, светлините на града, познатите кътчета, мостът, тъмното корито на река Тамасула, кварталът „Чапултепек“. Тереса си мислеше, че ще усети нещо особено в сърцето си при завръщането си тук. Но откри, че в действителност няма голяма разлика между едно и друго място. Не чувстваше вълнение, нито страх. Докато пътуваха, тя и Поте Галвес се спогледаха на няколко пъти. Накрая Тереса го попита „За какво си мислиш, Пинто?“. Стрелецът не отговори веднага, гледаше навън, мустаците му изглеждаха така, сякаш някой бе цапнал с четка по лицето му, а когато минаваха покрай светлини, пръските вода по стъклата изпъстряха с още петна образа му. Ами, знаете ли, нищо особено, шефке, отвърна накрая. Само ми е странно. Каза го с равна интонация, с безизразно лице на индианец, на северняк. Седеше до нея на кожената седалка на „Събърбън“-а, много сериозен, с ръце, кръстосани на корема. И за първи път от онзи отдавнашен случай в онова мазе в „Нуева Андалусия“, той й се стори безпомощен. Не му дадоха да носи оръжие, макар че беше предвидено да разполага с такова в къщата за лична сигурност и на двамата, въпреки присъствието на федералните агенти в градината и военните, които бяха обкръжили периметъра на имението откъм улицата. От време на време стрелецът се обръщаше да хвърли бегъл поглед през прозореца на колата, припомняйки си едно или друго място. Не отронваше дума. Беше толкова мълчалив, колкото тогава в Марбеля, когато тя му каза да седне срещу нея и му обясни за какво заминаваше. За какво заминаваха. Не за да натопят някого, а за да накарат един гаден кучи син да си плати сметката, и то каква сметка. Само него и никого другиго. Поте остана известно време умислен. Кажи ми истината, какво мислиш, настоя тя. Трябва да зная, преди да ти позволя да ме придружиш при завръщането ми там. Ами, вижте, аз нямам мнение, беше отговорът му. И ви го казвам, или по-скоро не казвам, което не казвам, с цялото ми уважение. Навярно дори имам чувства, шефке. За какво да казвам „не“, щом си е „да“. Но това, което аз имам или нямам, си е моя работа. Защо не. На вас ви се струва добре да направите това или онова, правите го и няма мърдане. Вие само решете, аз съм с вас, няма начин. Ще ви придружа.