Читать «Кралицата на Юга» онлайн - страница 271

— Ще се върна там, Пинто.

Не каза къде. Не беше нужно. Тежкото тяло на Поте Галвес се наклони леко над борда. Дълбоко замислен и смълчан. Тереса чуваше дишането му.

— Време е вече да разчистим неуредените сметки.

Отново мълчание. Горе, на светлината на мостика, се очертаваха фигурите на капитана и на дежурния. Глухи, неми и слепи. Чужди на всичко, заети единствено с наблюдението на уредите. Печелеха достатъчно, за да не се интересуват въобще от това, което ставаше на кърмата. Поте Галвес продължаваше да гледа наведен черната вода, шумяща под тях.

— Вие, шефке, винаги знаете какво правите… Но се боя работата да не излезе гнила.

— Първо ще се погрижа да не ти липсва нищо.

Стрелецът приглади с ръка косата си. Жест, изразяващ смущение.

— Хайде, шефке… Да ви оставя сама? Не ме обиждайте.

Тонът му наистина беше засегнат. Вироглав човек. Двамата останаха загледани в мигащата светлина на фара в далечината.

— Могат да ни видят сметката и на двамата — каза Тереса тихо. — По много гаден начин.

Поте Галвес не проговори още известно време. Едно от тези мълчания, предусети тя, които са равносметка на цял живот. Обърна се да го погледне крадешком. Видя, че бодигардът прокара отново ръка по косата си и после сви леко глава между раменете си. Прилича на огромен и верен мечок, мина й през ума. Безкрайно предан. С този примирен вид, решен да плаща, без да спори. Според правилата.

— Ами, вижте, няма мърдане, шефке… Все едно дали ще умреш тук или на друго място.

Стрелецът гледаше назад, към дирята на „Синалоа“, където тялото на Тео Алхарафе беше потънало в морето с прикрепени към него петдесет килограма оловни тежести.

— И понякога — додаде той, — е добре човек да избере, ако може.

17.

Половината от чашата си оставих недопита.

Над Кулиакан, Синалоа, валеше. Къщата в квартала „Чапултепек“ изглеждаше затворена в мехурче от сива тъга. Сякаш имаше ясна граница между цветовете на градината и оловносивите тонове отвъд нея: едрите дъждовни капки се стичаха в дълги струи по стъклата на прозорците, разкривяваха гледката и смесваха зеленото на тревата и на короните на лавровите дървета от Индия с оранжевото на табачиновите цветове, с бялото на капиросите, лилавото и червеното на амапите и бугенвилиите, но пъстротата умираше край високите зидове, ограждащи градината. Отвъд съществуваше само размит сив пейзаж, където, зад невидимото корито на река Тамасула, едва се различаваха двете кули и белият купол на катедралата, а по-нататък, вдясно, кулите на църквата „Сантуарио“, покрити с жълти керамични плочки.

Тереса стоеше до прозореца на малък хол на горния етаж и съзерцаваше гледката, въпреки че полковник Едгар Ледесма, заместник-командващ на Девета военна зона, я съветваше да не го прави. Всеки прозорец, беше казал той, гледайки я с очите си на хладнокръвен и опитен боец, е шанс за платения стрелец. А вие, госпожо, не сте дошли, за да му предоставяте сгодни случаи. Полковник Ледесма беше приятен човек, коректен, който носеше с достойнство петдесетте си години, с униформа и ниско остригана коса, сякаш беше млад войник. Но на нея й беше дошло до гуша от вида на долния етаж, от хола с мебели „Конкордия“ от изкуствени плоскости, имитиращи дърво, и ужасни картини по стените, от прозорците и верандата, от които се виждаше малка част от градината и празния басейн. Правителството беше иззело къщата от наркобос, излежаващ присъда в Пуенте Гранде. От горе в далечината можеше да отгатне Кулиакан, възстановявайки образа по памет. Виждаше също един от федералните агенти, натоварени да охраняват долното помещение: мъж с непромокаема дреха, издута от предпазната жилетка, с шапка и пушка. С R15 в ръцете, той пушеше, скрит от дъжда, облегнал гръб на едно мангово дърво. Доста по-далеч, зад оградата на входа към улица „Генерал Анайа“, се различаваха силуетите на военна камионетка и зелените униформи на двама войници, които стояха на пост заедно със специалните части. Такова е споразумението, беше я осведомил полковник Ледесма преди четири дни, когато чартърен „Лиърджет“, който я отвеждаше в Маями — с единствено кацане в Мадрид, защото ДЕА не препоръчваше междинно кацане на мексиканска територия, — се приземи на летището в Кулиакан. Деветата Зона отговаряше за общата сигурност, федералните се нагърбваха с охраната отблизо. Извън операцията оставаха пътната и съдебната полиция, тъй като се смяташе, че при тях изтичането на информацията е по-лесно и поради добре известния факт, че някои от тях действаха като наемни убийци при нечистите дела на наркобосовете. Федералните агенти също бяха достъпни срещу няколко пачки долари. Затова пък се твърдеше, че елитните части, предназначени за тази операция, докарани от федерален окръг Мексико (в тях бе забранено включването на агенти с евентуални контакти в Синалоа) са доказали неподкупността и ефикасността си. Що се отнася до военните, и те не бяха вода ненапита, но дисциплината и организацията ги правеха по-скъпи. По-трудни за купуване, а също и по-уважавани. Дори когато извършваха конфискации в планината, селяните приемаха, че си вършат работата и не се разправяха. Самият полковник Ледесма имаше слава на твърд и неподкупен човек. А и наркотрафикантите бяха убили сина му, старши лейтенант. Това помагаше много.