Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 17

— От думите ви си правя извода, че изглежда бащата е режисирал защитата на сина си.

— Мисля, че сте прав.

— Естествено! Ако е пледирал за невменяемост, адвокатът му е трябвало да представи на съда албумите. — Лони сплете пръсти и ги огъна навън. — Значи — продължи той, — Уордли е приел да поеме удара. Колко спечели от това, че е поседял в затвора?

— Един милион долара годишно — отговорих. — Внасяни във фонд под надзор всяка година за всяка излежана година плюс подялба с втората му майка на имението след смъртта на бащата.

— Знаете ли със сигурност дали са му изплатили парите? — попита Лони.

Джесика поклати глава:

— Не мога да повярвам, че такива хора биха спазили споразумението.

Аз свих рамене.

— Мийкс плати — отговорих им, — защото Уордли бил… задигнал албумите. Повярвайте ми, че когато Мийкс умря, мащехата спази уговорката. Мийкс Уордли Хилби Трети излезе от затвора като богат човек.

Джесика каза:

— Харесва ми как разказвате истории.

Пангборн кимна.

— Много забавно — бяха думите му.

Тя беше доволна. Пътуването до това странно място все пак като че ли бе предложило някоя и друга приятна минута.

— А дали Уордли — попита тя — възнамерява пак да живее в къщата?

Докато се колебаех какво да кажа, Пангборн отговори:

— Естествено, че не. Нашият нов приятел тука си съчинява всичко това.

— Е, Ленард — рекох, — ти ще ме подсетиш да те наема за адвокат, когато ми се наложи, нали?

— Наистина ли го съчинихте? — попита тя.

Нямах намерение да й кажа с полуусмивка „Отчасти“. Вместо това отговорих:

— Да. До последната капка — и пресуших чашата си.

Ленард без съмнение вече беше събрал сведения за това кой е собственикът на имението.

Следващият ми спомен е, че пак бях сам. Двамата се бяха преместили в залата за вечеря.

Помня, че пиех, пишех и наблюдавах водата. Някои от бележките пъхах в джоба си, а други късах. Звукът на хартията при късането събуди в мен отглас. Започнах вътрешно да се кикотя. Мислех си, че хирурзите трябва да са най-щастливите хора на земята. Да режат хората и да им се плаща за това — ето го щастието, казах си. И тази мисъл ме накара да пожелая Джесика Понд пак да е до мен. Тя сигурно би надала весел рев при тази мисъл.

Сещам се, че тогава написах една по-дълга бележка, която намерих в джоба си на следващия ден. Кой знае защо й бях сложил заглавие: „Разпознаване“. „Осъзнаването на вероятността за величие у мен винаги бива последвана от желание да убия най-близко намиращата се недостойна личност.“ После бях подчертал следващото изречение: „По-добре е да съхраниш скромна представа за себе си“.

Колкото повече препрочитах бележката обаче, толкова по-удобно като че ли се разполагах в непоколебимото високомерие, което може би представлява най-удовлетворителният аспект на соловото пиене. Мисълта, че Джесика Понд и Ленард Пангборн седяха на своята маса на по-малко от тридесетина метра, забравили за онова, което можеше да се окаже огромна опасност за тях, ми въздействаше упойващо и започнах да размишлявам — трябва да си призная, без особена страст, а по-скоро като допълнителна възможност да се развличам през поредната нощ — колко лесно би било да ги премахна. Помислете си само! Ето какъв човек бях станал за двадесет и четири дни без Пати Ларейн!