Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 173

— И аз така мисля — рече Дъги.

— Ще престана да ти бъда симпатичен.

— Защото си мразил сина ми ли?

— Мразил? Това не е ли в минало време?

Баща ми сви рамене.

— Сега ми се струва, че го уважаваш.

— Не е вярно. Уважавам го наполовина. Преди това го смятах за боклук. Сега вече не.

— Защо? — попитах аз.

— Ще го обясня посвоему — каза той.

— Добре.

— Разберете ме ясно. Аз много нещо направих. Тим, аз се опитвах да те накарам да се побъркаш.

— Почти бе успял.

— Имах право.

— Защо? — попита Дъги.

— Жена ми, Маделин, когато за пръв път се запознах с нея, беше безнадежден случай. Синът ти я беше довел до пълна поквара. Беше станала кокаинистка. Бих могъл да я арестувам. Синът ти я беше въвлякъл в оргии, беше я попилял цялата с колата си, беше й съсипал матката и година по-късно я беше зарязал. Получих в наследство съпруга, която беше така пристрастена към кокаина, че й се налагаше да търгува със себе си, за да се сдобива с него и да си тъпче носа. Опитай се ти да живееш с жена, която е лишена от твоя син. Така че да сме наясно, Мадън, мразех те и в червата.

— Е, и ти на свой ред ми открадна жената — тихо казах аз.

— Опитах се. Но може би тя мен открадна. Бях притиснат от две жени, твоята и моята.

— А също и Джесика — обадих се аз.

— Не искам да се извинявам. Когато жена ти си вдигна партушините, тя не напусна само теб, напусна и мен, непрокопсанико. А аз си бях изградил навик. Любовта няма нищо общо с него. Аз всяка нощ си работех две жени. Правил съм го дори с венерическите пачаври на Студи — за да добиеш представа за значението на принципите ми — добави той с някаква словесна гордост. — Джесика беше сурогат на Пати, нищо повече.

— Значи ти и Маделин… всяка нощ, когато си се прибирал вкъщи?

— Естествено. — Той удари още един бърбън. — Това е много просто. Но нека да не се отклоняваме. Това, което искам да кажа, е, че те мразех, а моят ум е прост. Затова взех главата на Джесика и я оставих при твоята марихуана. После ти казах да си отидеш до складчето.

— Не ти ли мина през ума, че бих могъл да се сетя, че си ти?

— Мина ми през ума, че ще ти се цепне гъзът. Мислех си, че ще пукнеш в лайната си. Точно това беше.

— Ти ли изцапа с кръв предната седалка на колата ми?

— Аз.

— Чия кръв беше това?

Той не отговори.

— На Джесика ли?

— Да.

Готвех се да го допитам „Как го направи?“, но видях, че погледът му ту се фокусираше, ту се разфокусираше, сякаш сцената пак се натрапваше в ума му, а той я прогонваше. Запитах се дали не бе използвал главата й за тази цел, но пропъдих тази мисъл, преди да бях започнал да я приемам визуално.

— А защо — попита баща ми — не направи изследване на кръвта по седалката на колата следващата сутрин?

Риджънси се усмихна като котарак.

— Никой не би повярвал — отговори той, — че аз съм разлял кръвта там, ако пропуснех да я изследвам и те оставех да я почистиш. Как тогава биха могли да ме обвинят, че съм те подмамил в капан? — Той кимна. — Да, аз се събудих онази сутрин с притеснението, че ще бъда обвивен, че съм те подмамил. Сега звучи глупаво, но тогава мислех така.