Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 172

— Какви са отговорите? — пак попита той.

— И двете жени са мъртви — съобщих му, сякаш бе възможно това да не му е известно.

— Мъртви ли? — Изненадата му беше неубедителна.

— Намерих главите им там, където си държа марихуаната. — И зачаках. Той всъщност не беше много убеден, че като се преструва на изненадан, това ще му бъде от полза.

— Какво стана с главите? — попита той.

— Ти ги остави там, нали?

— Не съм оставял и двете глави там — заяви той. И за моя изненада, без предупреждение започна да стене. Като ранено животно. — Аз съм попаднал в ада — изпъшка той. — Не мога да го повярвам. Аз съм попаднал в ада.

— Обзалагам се, че е така — прошепна баща ми.

— Това вече няма значение — каза Риджънси.

— Защо отряза главата на Джесика? — попита го баща ми.

Той се подвоуми.

— Не мога да отговоря.

— Струва ми се, че искаш — каза баща ми.

— Нека караме по-леко — каза Риджънси. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, при условие че ти ми съобщиш всичко, което аз искам да знам. Танто за танто.

— Няма да стане — казах аз. — Налага ти се да ми се довериш.

— Къде ти е купчинката с библии? — попита той.

— Няма да стане — повторих аз. — Всеки път, когато аз ти кажа нещо, ти ще задаваш нов въпрос. И след като ти кажа всичко, ще бъде безсмислено да ми съобщаваш каквото и да било.

— Да обърнем тогава реда — продължи той. — Ако аз говоря пръв, какво ще ти попречи ти да ми отговаряш?

— Твоят магнум — казах аз.

— Мислиш, че мога да те пречукам хладнокръвно ли?

— Не — отговорих, — мисля, че ще избухнеш.

Баща ми кимна.

— Има логика в това — промърмори той.

— Добре — рече Риджънси. — Но ти започни. Кажи ми нещо, което не го знам.

— Студи е мъртъв.

— Кой го е убил?

— Уордли.

— Къде е Уордли?

— Имаш си рефлекс — казах аз. — Задаваш въпроси. Ще ти кажа, когато му дойде времето. Спазвай си условията на сделката.

— Искам да се срещна с този Уордли — каза Риджънси. — Всеки път, когато реша да направя една крачка, и той ми се замотава в краката.

— Ще се срещнеш с него — казах. И едва след като думите бяха излезли от устата ми, си дадох сметка колко кошмарни бяха те.

— Бих искал. Ще си събере зъбите в шепа, като го думна.

Аз се разсмях. Не можех да се въздържа. Но това вероятно бе най-правилната реакция. Риджънси си наля бърбън и го изпи на един дъх. Аз си дадох сметка, че за пръв път, откакто бях споменал за мачетето, той поемаше алкохол.

— Добре — рече. — Ще ти разкажа каквото знам. Това е една чудесна история. — Той погледна към баща ми. — Дъги — обърна се към него той, — аз не изпитвам уважение към много хора. Но теб те уважавам. От момента, в който дойдох тук. Последния тип, когото съм срещал и който можеше да се мери с теб, беше моят полковник в зелените барети.

— Нека да е генерал — рече Дъги.

— Ще стигнем дотам — продължи Риджънси. — Но искам всичко да е ясно. Предстоят ни доста жестоки неща.