Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 14

Тя може би се беше заблудила от изящния вид на нашия край върху картата: финият филигранен връх на Кейп се вие около себе си като нос на средновековна пантофка. Вероятно тя си бе представяла морави, ливади, газон. А вместо това й се налагаше да гледа дюкянчета, приличащи на евтини кабарета, със заковани с дъски витрини и еднопосочна главна улица, толкова тясна, че ако до бордюра има паркиран камион, трябва да спрете дъха си и да се надявате, че нищо няма да одраска вашата взета под наем лимузина, когато се промъквате напред.

Естествено, тя ме запита за най-величествената къща, която може да предложи нашият град. Тя е разположена на един хълм, пететажно шато — единствено в града — и е опасана с висока ограда от ковано желязо. Къщата е доста отдалечена от портата. Не бих могъл да кажа кой живее там сега и дали той е собственик или наемател. Бях чул името и го бях забравил. Трудно е това да се обясни на чужденците, но през зимата хората в нашия град предпочитат да се изпокрият. Да се запознаваш с новодошлите не е по-просто от това да пътуваш от един остров до друг. Пък и никой от моите познайници, тъй както си бяхме облечени за през зимата (с дънки, ботуши и яке с качулка), никога не би преминал през такава порта. Бях решил, че сегашният владетел на нашата единствена величествена сграда трябва да е някакъв богат чешит. Затова и използвах богаташа, когото познавах най-добре (и който, наистина случайно, беше бившият съпруг на Пати Ларейн от Тампа), преместих го далеч на север в Провинстаун и му дадох на заем шатото. Не исках да губя темпото пред госпожица Джесика.

— А, тая къща — рекох — е собственост на Мийкс Уордли Хилби Трети. Той живее сам-самичък там. — Помълчах малко. — Аз се познавах с него. По едно и също време бяхме в колежа Ексетър.

— О! — след доста дълга пауза се обади Джесика. — А смятате ли, че можем да го посетим?

— Сега го няма. Вече рядко остава в града.

— Колко неприятно — рече тя.

— Вие не бихте го харесали — казах й аз. — Той е много странен тип. В Ексетър побъркваше всичките възпитатели, като се подиграваше с правилника за униформата. В час трябваше да носим сака и вратовръзки, а нашият Уордли се издокарваше като принц от Армията на спасението.

В гласа ми изглежда бе прозвучало някакво обещание, защото тя се разсмя щастливо, но си спомням, че тъкмо когато започнах да й разказвам по-нататък, изпитах чувството, че не бива да продължавам — също толкова ирационално, колкото и неясно откъде появил се мирис на дим — но знаете ли, аз понякога мисля, че всички ние сме точно като радиопредавателни станции, а някои истории не бива да се излъчват в ефира. Нека обаче оставим това, че усещах ясно запрещението да продължавам (което знаех, че ще пренебрегна — малко ли говори това за една красива блондинка!), и в този миг, тъкмо когато търсех следващите думи, през годините изплува един образ, лъскав като монета от монетния двор, този на Мийкс Уордли Хилби Трети, на Уордли, крачещ непохватно с плътните си памучни панталони, обут в лачени бални обувки, с вехтия си смокинг, който носеше всеки ден в час (с това втрещяваше половината преподавателско тяло), атлазените му ревери, избелели и протрити, моравите му чорапи и светловиолетовата му папийонка се набиваха в очи като неонови реклами във Вегас.