Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 134

— Благодаря ти — казах, — аз също не вярвам, че убиецът е откачен.

— Защо нормален човек би отрязал главите им? — повтори той. — Има само една разумна причина. За да вкара теб в капана. — Сега той засия като физик, който е изградил хипотезата си. — Достатъчно голяма ли е дупката при плантацията ти с марихуана да побере цяло тяло?

— Не, освен ако не се извади сандъчето.

— Може ли да побере две тела?

— Изключено.

— Обезглавяването вероятно е било добре разчетено. Има хора, които са готови на всичко, ако само решат, че така получават реална изгода.

— Да не искаш да кажеш…

Но той нямаше намерение да ми преотстъпи плодовете на мисловния си процес.

— Да, казвам, че тези глави са били отрязани, за да се поберат в твоята дупка. Някой иска ти да поемеш удара.

— Има двама души и трябва да е един от тях — казах аз.

— Вероятно — рече той, — но аз се сещам и за още неколцина. — Сега той започна да почуква по масата с двата си средни пръста. — Бяха ли жените простреляни в главите? — попита. — Можа ли да разбереш по главите как са били убити?

— Не — отговорих. — Не ги разгледах.

— Ами вратовете им?

— Не можех да погледна там.

— Значи не знаеш дали обезглавяването е било извършено с ножовка, с нож или с друго?

— Не.

— Не смяташ ли, че трябва да разбереш?

— Не мога повече да нарушавам покоя им.

— Тим, това трябва да се установи. Заради нас самите.

Чувствах се, сякаш бях десетгодишен и бях готов да се разрева.

— Татко — казах му, — не мога да ги погледна. Та това е жена ми, за бога!

Този път той ме разбра. Възбудата от играта на преследване го беше накарала да забрави много неща.

— Добре — каза най-сетне той. — Аз ще сляза и ще погледна.

Докато го нямаше, отидох в банята и повърнах. Искаше ми се вместо това да се разплача. Сега, когато бях сам и вече не се боях, че ще се разридая пред баща си, нямах сълзи. И затова взех един душ, облякох се, напръсках лицето си с лосион за след бръснене и пак се върнах в кухнята. Той беше там и ми се стори пребледнял. Руменината му беше изчезнала. Маншетите на ризата му бяха влажни и аз разбрах, че се е мил на чешмата в избата.

— Онази другата, не жена ти… започна той.

— Джесика — подсказах му, — Оукуд. Лоръл Оукуд.

— Да де — рече той, — същата. Тя е била обезглавена със сабя. А може да е било с мачете. С един мощен замах. Случаят с Пати е различен. Някой, който не е бил наясно как се прави, е отрязал главата й с нож.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да отидеш да видиш сам?

— Не.

Но все пак го видях. Не знам дали беше във въображението ми или наистина го зърнах в неговата ретина, но видях гърлото на Джесика. Един прав срез го бе отсякъл, а плътта наоколо беше набита от удара.

Не ми бе необходима зрителна представа за шията на Пати. Не бих могъл да забравя алената джунгла.

Баща ми отвори дланта си. Върху нея лежеше парче от изстрелян куршум.

— От Оукуд е — обясни той. — Не мога да извадя останалите парчета, без да оклепам цялата ти изба, но съм виждал такова нещо и преди. То е от куршум калибър 22 с кух връх. Това мога да кажа. При допира се пръсва. Само един такъв в мозъка свършва цялата работа. Вероятно е използван заглушител.