Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 128

Смях се до сълзи.

— Питам се кой ли я гали сега — ликувах аз. Прекрасно беше собственият ти баща да присъства на собствения си помен. Внезапно ми се доплака.

— Прав си, момчето ми — каза той. — Надявам се и се моля Франки никога да не разбере. — Той се загледа за миг в стената. — Човек остарява и започва да усеща, че нещо не е наред. Чувстваш се като в сандък, а стените му постоянно се стесняват. Затова и правиш неща, които преди това не си правил.

— От колко време знаеш, че си болен?

— Откакто бях в болницата „Сейнт Винсънт“ преди четиридесет и пет години.

— Това е доста време, да имаш рак и да не ти проличи.

— Никой от докторите няма усет за тези работи — рече той. — Аз както виждам нещата, това представлява затворена верига на болестта с два прекъсвача.

— Какво искаш да кажеш?

— Две ужасни неща трябва да се случат преди тази гадост да започне да се развива. Първото освобождава спусъка. Второто го натиска. Аз четиридесет и пет години си ходя с освободен спусък.

— Защото не си успял да се оправиш от всички онези рани, които си получил?

— Не. Защото изгубих смелост.

— Ти? Какви ги говориш?

— Тим, тогава аз се спрях и усетих, че обувките ми са пълни с кръв, а пред мен беше болницата „Сейнт Винсънт“. Трябваше да продължа да преследвам онова копеле, което стреля. Но когато видях болницата, загубих самообладание.

— Дявол да го вземе, ти вече си го бил гонил цели шест пресечки!

— Не беше достатъчно. Аз съм скроен да нося много, така или иначе. Изпитанието беше, когато се спрях. Нямах кураж да продължа и да го заловя. Защото можех. Нещо в цялата схема можеше да го накара да се препъне. Аз не се опитах да пробвам късмета си. Вместо това спрях. Тогава чух в главата си съвсем ясно глас. Това е единственият случай, при който мога да твърдя, че господ или някаква висша сила говореше с мен. Гласът рече: „Ти вече губиш мощ. Това ти е истинското изпитание. Направи го“. Но аз влязох в болницата „Сейнт Винсънт“ и сграбчих дежурния за яката и точно в мига, в който налетях да бия тоя келеш с бяла престилка, усетих, че първият прекъсвач се включи на рак.

— Кое включи втория прекъсвач?

— Той не е бил включен. Той се разяде. Ефект на натрупването. Да живея четиридесет и пет години без себеуважение.

— Ти си луд.

Той удари една голяма глътка от своя разреден с вода бърбън.

— Де да бях. Тогава нямаше да имам рак. Ще ти кажа, че съм проучвал този въпрос. Ако потърсиш, ще намериш неизвестни статистически данни. Шизофрениците, на които наистина им хлопа дъската, страдат от рак наполовина по-рядко, отколкото средният гражданин. Аз мисля така: или тялото ти полудява, или разсъдъкът ти. Ракът е лекарството за шизофренията. Шизофренията е лекарството за рака. Повечето хора не знаят колко важно е всичко това. Аз бях закърмен с него. И нямам оправдание.

Мълчах. Бях спрял да споря с него. Не беше лесно да се прецени какви последици можеше да имат думите му. Дали бях започнал да разбирам за пръв път защо топлотата, която той проявяваше към мен, винаги сякаш беше преминала през ледниково пространство? Сигурно някога съм бил семенце в тялото на Дъглас Мадън, но трябва да е било преди той сам да е ценял тялото си. Аз в известна степен бях дефектен. Във всичките ми стари рани би трябвало да кипи тревогата, която бе дълбоко погребана и усмирена от много време. Нищо чудно, че баща ми не изпитваше особена радост, че съм му син. Предусещах как след години — ако съм жив — споменът за този разговор може би ще ме разтърси от гняв.