Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 127

— Бива ме да танцувам — рекох.

— Помня, помня — каза той. — Костело, нали?

— Да.

— Аз не съм съвсем сигурен, че знам какво означава това вече — каза той. — Преди шест месеца ми казаха, че ако не спра да пия, ще умра. И аз спрях. Сега, когато заспя, духовете излизат от всички дървени повърхности и ме заобикалят в кръг край леглото. После ме карат цяла нощ да танцувам. — Той се закашля и звукът идваше от всички каверни на дробовете му. Това беше опит да се засмее. — „Мъжагите не танцуват“ им казвам аз. „Хей, тъп фанатик, отговарят ми духовете, продължавай да танцуваш.“ — Той се взря в искриците на бърбъна, сякаш сред тях можеше да види сенките на духовете, и въздъхна. — От болестта фанатизмът ми омекна — каза той. — Мисля си за педерастите и знаеш ли какво смятам. За половината от тях това е право на проява на смелост. На мухльото му трябва яко дупе, за да стане педал, вместо да се възпре. На мухльото. В противен случай той се жени за някоя плаха мишчица, която е прекалено свенлива да бъде лесбийка, и двамата стават психолози и отглеждат вундеркиндчета, които играят електронни игри. Стани педал, ще кажа аз, ако си мухльо. Дебютирай като такъв пред света. Не одобрявам другите. Онези, които трябва да са истински мъже, но не им стига смелост. Ти би трябвало да си истински мъж, Тим. Ти си мой син. Имаш предимство.

— Никога досега не съм те слушал да говориш толкова много. Нито веднъж през живота си.

— Това е, защото двамата с теб не се познаваме.

— Е, ти поне днес приличаш на непознат — казах аз. Истина беше. Едрата му глава вече не бе украсена с буйна коса, с бял цвят, подправен разкошно със слонова кост и кремаво. Сега той просто имаше едра плешива глава. Приличаше повече на пруски генерал, отколкото на прототип на ирландски барман.

— Искам да си поговоря с теб сега — каза той. — Може би постъпвам тъпо, но ме осени, когато бях на погребението на Франки Фрийлоуд: само Тим ми е останал.

Вях трогнат. Понякога минаваха месец-два, понякога половин година преди един от двама ни да се обади на другия. И все пак ми се бе струвало нормално. Винаги се бях надявал, че е така. Сега той го потвърди.

— Да — продължи Дъги, — днес сутринта станах рано, взех назаем колата на вдовицата и си повтарях през целия път дотук, че сега трябва да поговорим лице в лице. Не искам да умра, без ти да си разбрал колко те уважавам.

Бях смутен. И затова се хванах: за начина, по който той произнесе „колата на вдовицата“.

— Ти да си нямаш вземане-даване с жената на Фрийлоуд? — попитах го.

Рядко виждах баща си да изглежда така смутен.

— Напоследък не — отвърна той.

— Как си могъл? С жената на приятеля си?

— През последните десет години Франки се беше скапал от фиркане. Нито инструмента си можеше да намери, нито търпението.

— С жената на приятеля си? — Изсмях се подигравателно по адрес на семейната традиция. С писклив глас на тенор.

— Случвало се е веднъж-два пъти. Тя имаше нужда. Жест на милосърдие.