Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 89

Каручката спря. Андре се приготви да я обърне, за да я вкара вътре, но ковачът го спря.

— Стой тук и чакай.

В очите му имаше лукава злоба.

— Ще я вкараме двамата — каза той. — Ти сигурно си уморен.

И той здравата го изрита, защото Андре много бавно се освобождаваше от хамута. Андре изрева от болка и се сви до стената, като закри главата си с ръце. Ковачът се смееше гръмогласно. Той подкара леко каручката, влезе в градината и блъсна зад себе си вратата. Андре чу шума от колелата по чакъла на алеята, той заглъхваше постепенно и скоро стана тихо, само вятърът си играеше с бръшляна горе по стената. Детето подсмръкна, разтърка очи, седна и зачака.

Силен удар в ребрата го събуди и то в миг се изправи. Беше се свечерило. Господарят му стоеше пред него и го гледаше подигравателно.

— Иска ти се да влезеш, нали? — попита той.

Андре не отговори, още дремеше.

— Влез и ми донеси големия чук, който оставих в стаята.

— Къде? — попита Андре.

— Бързо, де! — ревна ковачът и вече вдигаше ръка.

Андре хукна с всички сили. Въпреки желанието му да разгледа голямата градина, краката му сами го понесоха по най-прекия път към къщата. Докато минаваше, видя обширно празно пространство, малко страшно така, без слънце. Стигна до площадката пред къщата и спря уплашено. Но споменът за господаря го тласна напред; трябваше да донесе чука. И се качи.

Светлината от хола струеше през остъклената врата по стъпалата. Вратата не беше затворена. Андре срамежливо почука.

— Влезте — каза един нежен глас.

Той влезе. Пред него стоеше една висока жена с красива рокля. Тя го гледаше без усмивка. От погледа й на човек му се свиваше сърцето.

— Майсторът забрави чука — каза той. — Идвам да го взема.

— Добре — отвърна жената. — Тогава побързай, малкият.

Когато се обърна, той видя трите клетки в дъното на хола, от който бяха изнесени останалите мебели. Те бяха точно толкоз високи, че да може да се изправи в тях един нисък човек. Дебелите железни пръчки не позволяваха да се вижда вътре, но там някой мърдаше. Във всяка клетка беше сложено по едно удобно легло, по едно кресло и по една ниска масичка; една лампа ги осветяваше отвън. Когато се приближи, за да потърси чука, той видя руси коси. Вгледа се, беше притеснен, защото усещаше, че жената го наблюдава. Тогава забеляза и чука. Той опули очи, когато се навеждаше да го вземе. Като срещна погледите им, вече разбра, че в клетките има други малки момченца. Едно от тях поиска нещо и жената отвори вратата на клетката и влезе при него, като му говореше нещо, което Андре не разбра, но с много нежен глас. И после погледът му пак срещна погледа на жената, която излезе от клетката. Той каза „довиждане, госпожо“ и тръгна, превит под тежестта на чука. Когато стигна до вратата, чу глас.

— Как се казваш?

— Аз се казвам… — продължи друг глас.

Това бе всичко, което чу, защото вече го изтикваха към вратата, не грубо, но настойчиво. Той слезе по каменните стъпала. Всичко в главата му се въртеше. И като стигна до голямата златна решетка, се обърна за последен път. Сигурно беше прекрасно всички да са така заедно и да има някой, който да те гушка, в мъничка топла и пълна с любов клетка. Зад него вратата, може би подхваната от течение, се затвори с глухо щракане. Вятърът минаваше свободно между пръчките й.