Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 88

Мечетата се отстраниха и обърнаха гръб на леглото. Скакалецът ги поздрави и започна да прави акробатически номера. Децата искрено му се възхищаваха.

Но той много бързо се умори, изпрати им въздушна целувка, скочи много високо и изчезна.

Никой не се разтревожи. Ситроен вдигна пръста си.

— Знам друго нещо! — каза мъдро той. — Когато намерим бълхи, трябва да ги накараме да ни ухапят три пъти.

— Е, и? — попита Ноел.

— Тогава — отвърна Ситроен — ще можем да ставаме толкова малки, колкото си поискаме.

— И да минаваме под вратите?

— То се знае — отговори Ситроен. — Ще можем да ставаме малки като бълхи.

Мечетата се приближиха, това ги бе заинтересувало.

— А може ли, като изговаряме думите обратно, да станем големи? — попитаха те в един глас.

— Не — рече Ситроен. — Така сте си много добре. Но ако искате, мога да направя така, че да ви пораснат маймунски опашки.

— Хич не искам — каза мечето на Жоел. — Благодаря!

Мечето на Ноел също отказа. А третото още мислеше.

— Ще си помисля — рече то.

Ноел започна да се прозява.

— Спи ми се. Отивам си в леглото — каза той.

— Аз също — каза Жоел.

След няколко минути те вече спяха. Само Ситроен беше буден, той гледаше ръцете си и намигаше. Когато намигаше по специален начин, му порастваха още два пръста. Утре щеше да научи и братята си на това.

XXX

16 марюни

Чирачето на копача беше на единадесет години. Казваше се Андре. Бе си напъхало едното рамо и вратлето в кожения хамут и теглеше с всички сили. До него кучето също теглеше. Отзад вървяха спокойно ковачът и спътникът му, като на най-стръмните места побутваха каручката и обсипваха Андре с ругатни.

Андре го болеше рамото, но потръпваше от вълнение при мисълта, че ще влезе в градината на голямата крайбрежна къща. Теглеше с всичка сила. Покрай него вече се изнизваха последните къщи на селото.

По гладката повърхност на потока се плъзгаше старата лодка на Ла Глоар. Андре погледна. Старецът вече го нямаше. Вместо него имаше един странен тип и той облечен в дрипи, но с рижа брада. Беше оставил лодката на течението и приведен, неподвижно наблюдаваше гладката мътна повърхност на водата. Ковачът и неговият спътник го поздравиха с весели псувни.

Каручката вървеше трудно, защото металните панели бяха много тежки. Бяха дебели, с масивни решетки от железа с квадратно сечение, посинели от ковашкия огън. Това бе петият курс, последният. При предишните курсове разтоварваха до вратата с позлатената решетка и други помощници внасяха материалите в градината. Този път Андре щеше също да влезе и да стои на разположение, ако потрябва да се отиде за нещо до селото.

Сивата лента на пътя се точеше под нетърпеливите детски крачки. Колелата скърцаха и каручката пъшкаше, когато минаваше през дупки и коловози. Времето беше тъжно и неуловимо, без слънце, но и без опасност от дъжд.

Ковачът започна весело да си свирка. Той вървеше, без да бърза, с ръце в джобовете.

Андре трепереше между стръките. Искаше му се да е кон, за да върви по-бързо.

Той тръгна по-бързо. Сърцето му биеше силно.

Най-после стигнаха завоя. Високата ограда на къщата. И решетката на вратата.