Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 39

XI

20 май

Жакмор почти не стоеше в къщи от момента, когато Анжел бе решил да живее при лодката си. Присъствието на Клемантин го смущаваше. Тя беше прекалено много майка и то в съвсем друго отношение. Той не виждаше нищо лошо: защото наистина бе празен и нямаше никаква представа за етичните стойности. Това обаче го смущаваше физически.

Той се беше излегнал в едно ъгълче на градината, където в изобилие растеше странната трева „Бръкни-в-тенджера“, която, ако се използува с мярка, дава смелост и решителност. Жакмор разсеяно дъвчеше няколко ръбести стръкчета от нея. Той чакаше Кюблан, която трябваше да дойде и да прекара с него до края на този ден без всякакви очертания. Като си каза без очертания, веднага провери с ръка дали панталона му не седи накриво.

Той чу камъчетата да скърцат и седна. Дебелокрака и породиста, тромава, с натежала пазва, прислужницата се появи и седна до него.

— Свърши ли си работата? — попита той.

— Свърших — въздъхна тя. — Децата си легнаха.

Тя вече си разкопчаваше роклята, но Жакмор я спря.

— Какво ще кажеш, ако поговорим малко? — предложи той.

— Не съм дошла за това — отвърна тя. — Искам да вършим работа, а не да говорим.

— Искам само едно нещо да те попитам — каза той.

Тя се съблече и седна на тревата. В това отдалечено място на градината те бяха като в малка кутийка. Между впрочем нямаше никаква опасност да бъдат открити; нито Анжел, нито Клемантин биха дошли тук. Жакмор, за да я успокои, също се съблече. Тя избягваше да го гледа. Те бяха смешни така, голи на тревата. Тя легна по корем, а после застана на четири крака.

— Чакам — каза тя.

— Аа, не — отвърна Жакмор. — И после, омръзна ми тази идиотска поза.

— Хайде — рече тя.

— Това е непоносимо — каза Жакмор.

Той рязко я бутна и тя загуби равновесие. Преди да успее да се съвземе, той я притисна към земята и легна върху нея. Тя яростно се съпротивляваше.

— Не, не това! Не така! Сатир такъв.

Жакмор я държеше здраво.

— Добре, ще те пусна — каза той. — Но ми кажи защо не искаш да го правиш другояче.

— Не искам — изръмжа тя.

Той наблегна на превъзходството си. Можеше да я обладае, когато си иска.

— Ако не ми кажеш, ще го направя така.

Този път тя заплака от яд и замънка.

— Не… вървете си. Не искам. Много сте гаден.

— Хайде де! — възрази Жакмор, — ти си съвсем побъркана!

— Не искам да говоря — каза тя.

— Ще говориш — поде Жакмор.

Той наведе глава и захапа зърното на едната й гръд.

— Ако не ми кажеш, ще го изям — увери я той, макар и доста трудно, защото бе с пълна уста.