Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 38

Клемантин, все още полугола, спеше на масата; поне беше престанала да мърда и си почиваше. Жакмор се приближи. Тя се размърда, като го чу и се повдигна на лакът. Жакмор се спря и остана неподвижен.

— Извинете — рече той. — Помислих, че викате.

Очите й бяха уморени и мътни.

— Какво правя върху тая маса? — попита тя.

— Хм… — промърмори Жакмор. — Не знам. Сигурно ви е станало много топло.

Тогава тя забеляза, че е полугола.

— Сънувах — започна тя.

После силно се изчерви, както Анжел преди малко.

— Дали… — продължи тя.

Тя седна, без да прикрива голите си бедра.

— Всъщност вие вече знаете как изглеждам — прошепна тя.

Жакмор беше объркан и не каза нищо.

— Предполагам, че съм буйствувала — каза тя и започна да се облича.

— Опасявам се, че е така.

— Добре де — продължи Клемантин, — не знам какво съм правила. Тъкмо отивах да приготвя закуската на децата и… ето, сега съм тук.

Тя опипа главата си.

— Спомням си, че ме събориха върху масата. Имам цицина.

— Някой караконджо… — каза Жакмор.

Тя бе закопчала панталона си и си приглаждаше косата.

— Е, добре де, случва се — приключи въпроса тя. — Мислех, че ще мина и без това. Отивам да приготвя закуската.

— Те закусиха — уточни Жакмор.

Лицето на Клемантин се помрачи.

— Кой им даде да закусват?

— Мъжът ви — каза Жакмор. — А пък аз им измих лицата след това.

— Анжел е идвал тук?

— Да — отвърна Жакмор.

Тя мина пред него и се запъти с бързи крачки към градината. На завоя почти тичаше. Жакмор се качи замислен в стаята си. Значи той съществуваше. Но само той.

X

Анжел отново бе взел чука за занитване и се занимаваше с другия борд. Той тъкмо подлагаше наковалнята от вътрешната страна, когато Клемантин се показа, зачервена от бързане. Щом я видяха, близнаците весело извикаха, а Ситроен се приближи до нея и я хвана за ръката. Анжел вдигна очи, видя всичко и сякаш се стегна.

— Кой им даде да закусят? — попита тя.

— Аз — сухо отговори Анжел.

Нещо в тона му я учуди.

— И с какво право?

— Стига! — каза грубо Анжел.

— Аз те питам с какво право си дал закуската на тези деца, след като е казано, че нямаш работа с тях?

Преди да си затвори устата, и шамарите заваляха. Тя политна от ударите. Анжел, пребледнял като платно, трепереше от яд.

— Стига! — извика той.

Той като че ли се поуспокои, а тя прокара несигурно ръка по бузата си.

— Съжалявам — каза накрая той. — Но отиваш твърде далеч.

Децата се развикаха, а Ситроен взе от земята един пирон, приближи се до Анжел и с все сили го заби в крака му. Анжел не помръдна, Клемантин започна да се смее злобно.

— Стига — повтори рязко Анжел.

Тя спря.

— Всъщност не съжалявам — продължи той. — Съжалявам, че не посмях да те ударя по-силно.

Клемантин наведе глава и си тръгна. Трите деца я последваха. От време на време Ситроен се обръщаше и хвърляше по един свиреп поглед на баща си. Анжел остана замислен. Той си припомни сцената, която стана преди малко, и се размърда притеснено; после си представи мислено жена си на масата в столовата и червенина обля челото и врата му. Той знаеше, че повече няма да се прибере в къщи. Имаше достатъчно талаш и стърготини в хангара, за да може човек да спи удобно, а и нощите бяха топли. Усещаше лек сърбеж в левия крак. Наведе се и извади пирона с фино позлатено острие, върху зеленикавото зебло на панталона му имаше малко кафяво петънце, колкото една дървеница. Беше просто смешно. Нещастни червейчета.