Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 36

Той стигна до ръба, откъдето брегът стръмно се спускаше към морето и лесно откри една малка, едва забележима пътечка, проправяна вероятно от падащите камъни. Без колебание тръгна по нея с гръб към пропастта и помагайки си с ръце, заслиза. За миг се уплаши, когато няколко камъка се изтърколиха изпод краката му, но несъмнено той се спускаше със сигурност и сръчност, които досега не бе откривал у себе си. За няколко мига бе вече долу на брега. От отлива морската вода бе открила една тясна ивица изгладени морски камъни, оградени от скали, прерязани от дълбоки дупки, пълни с вода. Жакмор бързо се приближи до една от тях, избра си удобно място, запретна ръкав и клекна. Свитите му пръсти докосваха водата.

Минаха десетина секунди. Тогава малка жълта рибка показа глава иззад една зелена тревичка. Беше едва забележима на растителния фон на езерцето, но Жакмор виждаше как потръпват хрилете й и сърцето му се изпълваше с радост.

В миг ръката му се изпъна, той хвана животинчето и го поднесе към носа си. Наистина хубаво миришеше.

Облизвайки се, той отвори уста и без колебание сгриза главата на потръпващата риба.

Беше прелестно. А локвата беше пълна с рибки.

IX

16 април

Анжел остави върху тезгяха наковалнята и чука, с който занитваше, и с опакото на ръкава си избърса челото. Бе завършил обковката от дясната страна на лодката. Червените медни нитове образуваха красива редица върху светлото дърво. Лодката вече започна да добива някаква форма. Тя лежеше върху дъбови подпори, оттук надолу по стръмния бряг към морето се спускаха две, също дъбови релси.

Трите деца си играеха наблизо с купчината стърготини и талаш. Те се развиваха необикновено бързо и трите ходеха вече, потропвайки с малките си железни обувчици; само краката на Ситроен все още се разраняваха привечер, другите двама бяха по-здрави и кожата им вече беше достатъчно загрубяла.

Анжел се учуди, беше време, а прислужницата не идваше. Децата все пак трябваше да закусят. В един момент се сети, че тя бе излязла. Той въздъхна и си погледна часовника. Наистина Клемантин рядко забравяше да ги храни и когато той и правеше дори и най-малка забележка, тя му отговаряше нахално с някаква презрителна и почти неоправдана сигурност. Анжел се смущаваше, защото тогава децата го гледаха почти иронично и се нареждаха край майка си.

Той ги погледна и срещна черните очи на Ситроен, те го смутиха. С малко яд си каза, че те бяха получили това, което заслужаваха. Самият той с удоволствие би ги хвалил, прегръщал, целувал, но за това никой не го бе помолил.

Те обичат повече някой да им се смее, си помисли злобно той. Въпреки това се насочи към тях.

— Елате да закусите, гълъбчета — каза той.

Жоел и Ноел вдигнаха носове и се размъркаха.

— Икам Антин — промърмори Жоел.

— Антин — повтори Ноел.

— Няма я Клемантин — рече Анжел. — Елате, ще я потърсим.

Ситроен с достойнство мина пред него. Анжел подаде ръка на двете близначета. Не я поеха, а се изправиха и като вдигнаха облачета прах от талаша и стърготините, застигнаха брат си. Анжел се почувствува потен и нервен. Все пак той ги последва отдалече, защото стръмната и неравна градина криеше за тях доста препятствия, а той въпреки раздразнението си, не искаше да им се случи нещо лошо.