Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 27

Тя бе прилепена о почти вертикалната стена. На три метра под себе си виждаше една издатина, която щеше да й позволи да се хване. Но истинската трудност започваше оттук, защото горната част на Земния беше с обратен наклон. Но дотам трябваше да се изкачат още три метра.

Тя се бе закрепила с крайчеца на гуменките си за една дълга цепнатина, която косо пресичаше стената. В оскъдната пръст, събрана в тази цепнатина, растяха дребни тревички. Те образуваха една зелена линия в сивотата на гранита, като орденска лента върху ревера на някой заслужил учител.

Клемантин бавно и дълбоко си пое дъх. Трябваше като муха да се изкачи по отвесната стена. Само три метра. По-малко от два пъти, като се вземе нейният ръст.

Ако човек се вгледаше по-отблизо, можеше да открие няколко грапавини. Най-важното беше да се разгледа отблизо, но не прекалено отблизо, защото това неминуемо водеше до потвърждението, че тези грапавини едва ли биха попречили на евентуално падане.

Тя се захвана за две от тези измамни издатини и успя да се справи.

През сухия плат на панталона скалата я галеше по коленете. Краката й се издигаха на тридесет сантиметра над зелената ивица.

Тя въздъхна, огледа се и опита отново. След десет минути се намираше вече на издатината, предхождаща последния етап. Челото й бе изпотено и нежните й коси се лепяха по него. Тя усещаше, че излъчва животинска миризма на пот.

Не можеше да мръдне — пространството беше ограничено. Като обърна глава, тя видя под необичаен ъгъл Морския и неговия пръстен от пяна. Слънцето — високо в небето, образуваше хиляди златни отблясъци около възлестите скали на брега.

Земния над нея имаше формата на изправена полуотворена книга и бе леко наклонен нататък, над пропастта.

Клемантин отметна глава назад, погледна острия ръб на скалата и замърка от удоволствие. Беше се подмокрила между краката.

II

Тримата мърльовци препускаха на четири крака из стаята, където ги затваряха, преди да ги накърмят в три часа. Те вече започваха да отвикват да спят по двадесет и четири часа и се забавляваха с пълзене. Ноел и Жоел крещяха, а Ситроен обикаляше кръглата ниска масичка бавно и с повече достойнство.

Жакмор ги гледаше. Сега, когато бяха придобили по-човешки вид и не приличаха вече на червейчета, той ги наобикаляше все по-често. Благодарение на добрия климат и на грижите те бяха смайващо добре развити за възрастта си. Първите две имаха прави светлоруси коси. Третото беше къдраво, кестеняво и както в деня на раждането си изглеждаше с една година по-голямо от братята си.

Разбира се, те се и лигавеха. Навсякъде, където се бяха спирали по килима, личеше по едно мокро петно, което в първия момент биваше свързано с виновника чрез дълъг, крехък и блестящ конец.

Жакмор наблюдаваше Ситроен. Той, забил нос в земята, изразходваше последната си порция енергия. След това движенията му станаха по-бавни и той седна. Погледът му се вдигна към масичката.

— За какво мислиш? — попита Жакмор.