Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 2

— Къде го намери тоя самолет, Дъч?

— На крайбрежието, в Тунис. Стар немски изтребител. Месершмит, доколкото си спомням. Пилотът още беше в кабината, скелетът му де. Изсушен като мумия.

— Леле! И какво направи? — Рип се бе вкопчил с две ръце в таблото.

— Какво да направя? — намръщи се Хааген. — Снимах го. Пъхнах си пръста в няколко дупки от куршуми — виж, това помня.

— Взе ли си нещо за спомен?

— Едно от момчетата взе нещо от самолета. Аз обаче не. Не ми се струваше редно. Все едно да ограбиш гроб.

— Погребахте ли пилота?

— Не — тихо отвърна Хааген. — Просто го оставихме там. Самолетната кабина му беше ковчег. Самолетът беше полузаровен от пясъчната буря, която беше бушувала няколко седмици преди това. Вятърът сигурно го е дозатрупал дни след като ние го открихме.

Рип посочи пясъчниковата скала, към която се приближаваха.

— Там някъде е, струва ми се.

— Да.

Дъч спря джипа и проследи с поглед отдалечаващия се младеж. Изглеждаше добре — атлетичен хлапак, пък и му сечеше пипето. Шефът го бе избрал от двеста студенти по инженерство, които бяха кандидатствали за тази лятна работа. Работеше яко, не мърмореше. И все пак за младия Кантрел това си оставаше просто лятна работа. Беше прекалено умен, за да се задоволи със сеизмични проучвания, когато завършеше колежа през май.

Хааген въздъхна, угаси двигателя и се протегна.

Пред него се издигаше ниска пясъчникова скала, изваяна от вятъра, както и хиляди други образувания в тая част на пустинята. Бе висока около шест метра и се спускаше под наклон трийсетина градуса — достатъчно полегат склон, за да е лесен за катерене.

— Качи се тук да погледнеш, Дъч.

— Какво намери?

— Прилича на метал. Заоблено е. Направо в скалата.

— Геодезичен знак ли е?

— Ела да видиш.

Хааген бавно се покатери при Рип, който клечеше на около три метра над пустинния пясък.

— Някакъв метал е, Дъч. Стърчи от самата скала.

Геодезистът се пресегна и го докосна. От скалата стърчеше трийсетсантиметрово парче метал. Вертикално се виждаха около десет сантиметра. Най-изпъкналата му част беше на около два и половина сантиметра от камъка.

— Прилича на броня на стар фолксваген костенурка, излъскана от навявания от вятъра пясък.

— Не е броня — промълви Рип.

Хааген се наведе, за да разгледа оголената повърхност. Приличаше на стомана, ала не беше. Титаниева сплав? Металът бе прекалено лъскав, прекалено огледален, за да е титан, помисли си той, цветът също не отговаряше. Беше тъмен, може би тъмносив.

— Странното е, че е в самата скала. Вътре в скалата. Според теб как се е озовал там?

— Струва ми се, че вятърът и дъждът са ерозирали скалата и са го разкрили.

— Едва ли — упорито възрази Кантрел. — Това означава, че е по-стар от скалата.

— Пълна загадка — махна с ръка Хааген и се обърна, за да отправи поглед към пустинята. Прах, пясък и камък, обаче каква красота! Обичаше да е сред природата. Въпреки че беше завършил инженерство, никога не бе искал да работи на „закрито“.

Рип взе камък и удари по оголения метал. Разнесе се глух звън.

Дъч се завъртя към него. Кантрел удари три пъти силно с камъка, после внимателно разгледа метала.