Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 6

— Това е ерозионен нанос, предполагам. Вижда се как вятърът е изваял отложения пясък.

— Мислех, че тези следи са оставени от вятъра, който е оголвал скалата.

— Едва ли — възрази професорът. — Вятърът е образувал тези форми преди пясъкът да се вкамени. След отлагането на пясъка той е бил покрит с пръст, може би с тази червена пръст, която виждате наоколо. Водата и тежестта на пръстта са го превърнали в камък. През хилядолетията пустинята периодично е била заливана. Рано или късно дъждовете винаги идвали и я раззеленявали. В момента пустинята печели, но някой ден дъждовете пак ще се завърнат. Всичко се променя, даже климатът.

— Значи онова, дето е в скалата, трябва да е било там, когато пясъкът го е покрил.

— Така изглежда. Като че ли е в камъка, но… — Солди вдигна друго парче камък и внимателно го разгледа. После замислено го претегли в длан, като се взираше в скалата.

— Все пак на каква възраст е тази скала?

Професорът не отговори веднага.

— От сто хиляди до един милион години — накрая заяви той и хвърли камъчето. После се ухили. — Абсурдно, нали?

— Меко казано.

След три часа здрава работа с пневматичния чук под пустинното слънце се разкри заоблена метална повърхност с дължина четири метра и половина. Металът стърчеше от камъка с деветдесетина сантиметра височина. Структурата изглеждаше част от идеален кръг с диаметър около двайсет метра.

Четиримата мъже приклекнаха, заопипваха метала с ръце и подробно го разгледаха.

Повърхността отново изглеждаше непокътната. Е, тук-там имаше драскотини, но само няколко, при това съвсем малки. Тъмният метал бе огледален и нямаше патина. Водата, която през вековете се беше просмуквала в скалата, почти не му бе въздействала.

— Да допуснем, че металът е бил в камъка — промълви доктор Солди.

— Екскалибур — рече Рип, като бършеше лицето си.

Бил Тагарт не разбра за какво говори.

— Мечът, който Артур е изтеглил от скалата… Наричали го Екскалибур.

— Каквото и да е това нещо, няма да ни направи крале — отбеляза Дъч.

— Ще ни трябват два дни, за да го освободим напълно от камъка — мрачно посочи Бил Тагарт. — Ей там скалата става по-плътна и работата ще се забави. Може би трябва просто да го оставим тук. И да забравим за него.

— Но все пак какво е това, по дяволите? — попита Дъч Хааген.

— Не е ли очевидно? — сепна се Рип. — Мисля, че тримата сте се вцепенили като чучела, защото ви е страх да го кажете. Това е летяща чиния.

— Летяща чиния ли?

— Какво друго може да бъде?

Доктор Солди затвори очи и прокара длани по метала, като го търкаше с върховете на пръстите си.

— Два дни. Каквото и да е това, ще го извадим от скалата за два дни.

— Да не искате да кажете, че се намираме пред космически кораб? — попита Бил Тагарт.

— Да — убедено заяви Рип Кантрел. — Съвременният човек не може да е направил това нещо и да го е сложил тук. Древният човек не е можел да обработва метала така. Това е дело на високоразвита цивилизация. Безспорен факт.

— Не вярвам в летящи чинии — подигравателно се вторачи в него Тагарт. — Гледал съм достатъчно предавания по телевизията, слушал съм ония отрепки от караваните да твърдят, че виждали НЛО в нощното небе, докато кучетата виели и котките се катерели по стените. Пфу! Не вярвам нито на една тяхна дума.