Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 19

Продължиха с огледа, докато накрая вътре стана толкова горещо и задушно, че решиха да излязат.

Рип ги задържа.

— Погледнете тук, професоре.

Младежът стоеше на четири крака и зяпаше нещо, вклинено между машините. В лявата си ръка държеше фенерче и насочваше лъча му напред.

Солди пълзешком се приближи към него.

— Тази купчина е от материал, който се е разпаднал.

— Така изглежда.

Професорът намести очилата си и едва не завря нос в купчината, която приличаше на много стара книга с почти изгнила обложка.

— Хартия? Листове?

— Някакви листове, басирам се. Дайте ми камерата и една чанта.

— Какво е това според вас?

— Боже мой, Рип! Нямам представа.

Когато Рип изпълзя навън, Дъч седеше, облегнал гръб на подиума, обгърнал коленете си с ръце.

— Какво мислиш?

— Имам чувството, че съм в музей. Този кораб е адски древен.

— Те отдавна са мъртви.

— Наистина много отдавна. Прекалено отдавна, за да го проумеем.

— Все пак не разбирам как така всичко работи — замисли се Рип. — Има електричество, реактор, но какво задвижва кораба?

Дъч бавно прокара пръсти по пода. Без да бърза, той заопипва всичко наоколо.

— Не сме сами във вселената — след известно време рече геодезистът.

— Тръпки ме побиват — потрепери Рип. — Това не би трябвало да е истина. Не може да е истина. Обаче е истина.

— Какво ли ще е да излетим с тоя кораб в космоса? — попита Рип. Всички други бяха приключили с обеда, но той все още се хранеше. Седяха под сянката на опънатото платнище.

Дъч само поклати глава и продължи да наблюдава тъпчещия се младеж. Може би наистина има глисти, помисли си той.

— Ограничителният фактор ще бъде топлината при обратното влизане в атмосферата — замислено рече Рип, докато дъвчеше. — Басирам се, че материалът, от който е направен корабът, е почти непроницаем за топлина.

— Дали пък — промърмори доктор Солди.

— Няма шкаф за храна, нито тоалетна — отбеляза Дъч. — Корабът трябва да е бил совалка за пренасяне на хора и провизии от кораб в орбита до повърхността.

— Защо е тук? — с пълна уста попита Рип. — Искам да кажа, защо тъкмо тук, а не някъде другаде?

— Въпроси, въпроси, въпроси… засега разполагаме само с въпроси, но не и с отговори — отвърна археологът, но това явно не го разстройваше. Сложните проблеми винаги го бяха привличали.

— Дъч, следобед трябва да разгледаш кораба по-внимателно. Искам да занеса оная купчина, която намери Рип, на археологическите разкопки и да я анализирам в лабораторията.

Разчистиха набързо и Солди потегли с джипа.

Изправен пред летящата чиния, Дъч се обърна към Рип.

— Трябва да започнем от реактора. Това е сърцето на кораба.

— Добре.

— Искаш ли да ни помогнеш, Бил?

— Не, благодаря. — Бил Тагарт седеше на сянка и пушеше пура. — Вие сте луди да се навирате вътре. Нямате представа какво може да има там.

— Луди сме, да.

— Солди не дрънкаше празни приказки.

— Не си длъжен да ни помагаш.

— Знам. И нямам такова намерение.

— По-спокойно, Бил.

— Държиш се като глупак, Дъч. Тая проклетия е запечатана тук още преди Христос. Вдишваш вируси, дето от памтивека не са имали приемник. Тия бацили може да са от друга планета, от друга слънчева система. Само бог знае какво ще прихванеш.