Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 16

Солди протегна ръце над главата си и леко натисна вдлъбнатината. Нищо. Опита в единия край, после в другия.

— Все едно да се опитваш да отвориш банков сейф — през зъби изсумтя той.

Известно време продължи да натиска, дърпа и човърка с пръсти. Нищо.

— Трябва да има някаква тънкост — отбеляза Дъч.

— Убеден съм — съгласи се доктор Солди.

— Дайте да опитам. — Рип избута с хълбок професора, който се вторачи в пламналото му лице и се отмести.

Младежът опря ръка във вдлъбнатината и я задържа там за миг. После натисна по-широкия край. Повърхността поддаде. Тесният край се отдели от корпуса.

— Какво ще кажете!

— Реагира на топлината на дланта ти.

— Как се сети?

— Ами логично е. Нали?

Рип внимателно хвана дръжката и натисна надолу, после настрани. Накрая се опита да я завърти. Задният край на люка хлътна навътре и той бавно се отвори с тихо съскане.

Когато съскането утихна, четиримата легнали на земята мъже впериха очи в зейналата дупка над тях.

— Божичко! — възкликна Дъч.

3.

Професор Солди запълзя към отворения люк и подуши излизащия навън въздух.

— Въздух е, но мирише малко странно… — измърмори той.

— Люкът е бил затворен доста дълго — по-скоро на себе си рече Дъч.

Археологът провря глава в отвора и вдиша през носа. После се отпусна обратно на песъчливата скала.

— Застоял въздух.

Рип изсумтя.

— Харесва ми вашият научен метод — засмя се той.

Солди дори не си направи труда да го погледне.

Отвореният люк ги мамеше.

— Рип, ти намери тоя кораб — рече Дъч. — Искаш ли да влезеш пръв?

Младежът не чака да го подканят повторно. Той се провря към люка и застана точно под него.

— Благодаря, че не предложи на мен — каза Бил Тагарт на Дъч.

Рип провря глава в дупката. Очите му постепенно се приспособиха към сумрака.

Коремът му сякаш беше пълен с пеперуди.

Надигна се още повече и очите му минаха над равнището на люка.

Единствената светлина проникваше през купола над седалката на пилота, която наистина бе разположена върху подиум, за да може пилотът да гледа навън.

Малко над два метра беше височината в центъра на кораба около подиума и намаляваше към периферията. Диаметър три, три и половина метра. Имаше шест седалки с увиснали до тях ремъци, но не и легла. Всички седалки бяха обърнати напред. Срещу крайните седалки от двете страни на подиума бяха разположени бели пултове с ключове и копчета, но не се виждаха никакви уреди.

След като разгледа цялата кабина и очите му напълно се приспособиха, Рип се изправи в цял ръст. Въздухът в кораба бе студен. Това беше неочаквано. Метален кораб, изложен на слънце… Явно бе добре изолиран.

Покатери се вътре. Забеляза ръкохватка и вдлъбнатина за крака, за да се качи по-лесно. Когато се изправи в кораба, пое дълбоко дъх. Дали усещаше слаб мирис на сол? Или на пот? Или само си въобразяваше?

Рип Кантрел внимателно се огледа, после седна на седалката на пилота. Куполът бе тъмен и осигуряваше изглед във всички посоки.

Разглеждаше копчетата, лостовете и ключовете на контролния пулт пред себе си, когато усети, че професор Солди и Дъч стоят от двете му страни.