Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 73

Алегзандър Маккол Смит

Тринадесета глава

Маа Макутси и господин Дж. Л. Б. Матекони посещават къщата на господин Матекони

На следващия ден маа Макутси осъзна, че умът на маа Рамотсве беше зает с други неща. Работодателката й рядко биваше в лошо настроение, но понякога имаше случаи, когато изглежда някакъв проблем не й даваше възможност да се съсредоточи напълно върху делата на агенцията. Обикновено беше някаква къщна грижа — някое от децата имаше трудности в училище или пък Роза, нейната прислужница, й беше разказала, че роднина или приятел е в тежко положение. Имаше толкова много нуждаещи се, дори в благоденстваща страна като Ботсуана; сякаш хранилищата на страданието никога не се изпразваха и независимо от целия напредък винаги щеше да има хора, за които нямаше работа, подслон или достатъчно храна. И когато разбереш за тези нужди, и особено ако ги изпитват хора, към които ти имаш някакво задължение, трудно е да ги изхвърлиш от съзнанието си.

Всеки познаваше някой, който изпитва трудности. Самата маа Макутси тъкмо беше научила за едно момиченце, чиито родители бяха починали. Това момиченце, което живееше с някаква своя леля, беше умно. То беше изкарало високи оценки на изпитите, но сега нямаше пари, за да плати училищните такси, и щеше да се наложи да изостави образованието си, ако тези пари не бъдеха намерени. Какво можеше да направи човек? Маа Макутси не можеше да й помогне; въпреки че вече беше скътала малко пари благодарение на „Училището по машинопис за мъже Калахари“, тя имаше свои роднини, за които да се грижи в Бобононг. И така нямаше да помогне на това дете и то щеше да изгуби възможността да постигне нещо в живота.

Разбира се, човек не можеше да си позволи да мисли твърде много над тези въпроси. Трябва да се мисли за делника. „Дамска детективска агенция №1“ съществуваше, за да решава проблемите в живота на хората — точно това вършеха, както маа Рамотсве често изтъкваше, — но те не можеха да решат всички световни проблеми. И затова човек трябваше да отвърне поглед от толкова много неща, за които би искал да помогне, и да се надява, че те ще се наредят по някакъв начин. Нямаше какво повече да направи.

Маа Макутси погледна маа Рамотсве, настанена зад бюрото си в другия край на стаята, и се зачуди. Тя се питаше дали да каже нещо на работодателката си, или да запази мълчание. След кратък размисъл все пак реши да говори.

— Изглеждаш ми много разтревожена, маа Рамотсве — започна тя. — Да не би да не ти е добре?

За миг маа Рамотсве не каза нищо и въпросът на маа Макутси увисна неловко във въздуха.

След това маа Рамотсве рече:

— Да, маа, тревожа се за нещо. Но не бих искала да те обременявам с моите грижи. Това е лично нещо.

Маа Макутси я погледна. Да се опише едно нещо като лично е голяма стъпка. Има много малко неща в Ботсуана, които хората разглеждат като личен въпрос; обществото им беше такова, в което хората си знаеха взаимно тревогите.

— Не бих искала да любопитствам за лични работи — каза тя. — Но ако се тревожиш за това нещо, поне ми позволи аз да поема грижите ти за другите неща. По този начин мога да ти помогна.