Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 68

— Така си е — каза тя. — Не съм те виждала цяла вечност. Цяла вечност, откакто завършихме колежа. — Тя замълча, като оглеждаше маа Макутси от горе до долу, сякаш оценяваше роклята й. — Ти се справяше добре, нали? Говоря за оня колеж.

— Атаката в забележката й беше недвусмислена. Човек може да се справя добре в колежа, но това е нещо съвсем различно от истинския свят. А към това се прибавяше и презрителното „оня колеж“, сякаш съществуваха по-добри колежи за секретарки.

Маа Макутси се направи, че не е забелязала язвителната забележка.

— Ами ти, Вайълет? Ти какво правиш? Успя ли да си намериш работа?

А това, което се четеше между редовете в нейните думи, бе, че сигурно няма да е лесно на онези, които са изкарали само петдесет процента на заключителните изпити, да си намерят работа. Това не остана скрито за Вайълет, която присви очи.

— Да си намеря работа ли? — отвърна язвително. — Маа, та те се редяха на опашка да ми предлагат работа! Имах толкова много предложения, че не знаех как да избера измежду тях. И знаеш ли какво направих? Да ти кажа ли?

Маа Макутси кимна. Тя искаше да излезе оттам, да се отдалечи от тази жена, но осъзнаваше, че трябва да остане. Трябваше да отстоява себе си, ако не искаше да се почувства напълно унизена от тази среща.

— Огледах мъжете, които ми предлагаха работа, и избрах най-хубавият — обяви тя. — Знаех, че точно така те си избират секретарка, затова приложих същото правило към тях! Ха!

Маа Макутси не каза нищо. Тя можеше да отбележи колко е глупаво това, но така щеше само да даде възможност на Вайълет да каже нещо от рода на: „Е, в твоите очи може и да е глупаво, но я гледай каква работа имам“. Затова замълча само посрещна предизвикателния поглед на другата жена, без да сведе очи.

След малко Вайълет сведе очи надолу и щателно огледа ярко лакираните си нокти.

— Хубави обувки — отбеляза. — Говоря за твоите зелени обувки. Никога не съм виждала жена, която да носи зелени обувки. Много смело от твоя страна. Аз бих се страхувала да не би хората да ми се смеят, ако нося такива обувки.

Маа Макутси прехапа устна. Какво не им беше наред на зелените обувки? И как смееше тази жена, тази празноглава жена, да се произнася за нейния вкус по отношение на обувките? Тя погледна обувките на Вайълет, лъскави и черни, със заострени върхове, напълно неподходящи за танци. Изглеждаха скъпи — много по-скъпи от тези обувки, които за маа Макутси бяха луксозна покупка и с които тя толкова се гордееше.

— Но нека да не говорим за смешни обувки — продължи небрежно Вайълет. — Да поговорим за мъже. Нима не обичаш да говориш за мъже? Оня мъж в залата например. Да не ти е вуйчо или някакъв друг роднина?

Маа Макутси затвори очи и си представи за миг, че маа Рамотсве стоеше до нея. Какво би я посъветвала в подобни обстоятелства? Дали маа Рамотсве би й подсказала как да отговори на тази жена, или би рекла: „Не, не й позволявай да те принизява. Не падай до нейното равнище. Ти струваш повече от тази глупачка“. И маа Макутси видя в главата си маа Рамотсве и я чу, и ето какво каза: