Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 5

Маа Рамотсве излезе от микробуса, отиде до вратата на кухнята, отключи я и влезе. Тя си спомняше времето, когато в Ботсуана никой не заключваше къщите си, а пък и много от вратите изобщо нямаха ключалки. Но днес хората вече трябваше да заключват вратите, а имаше и такива, които заключваха дори портите. Тя помисли за видяното току-що. Онази жена, която беше откраднала гривната от търговеца с широкополата филцова шапка — сигурно тя живееше в стая, която заключваше, но въпреки това беше готова да открадне от горкия човек. Маа Рамотсве въздъхна. По света има толкова много неща, над които човек да клати глава със съжаление. Всъщност в днешно време човек направо може да ходи така по цял ден и постоянно да клати глава, като марионетка в ръцете на неопитен кукловод.

В кухнята беше прохладно и маа Рамотсве изу обувките си, които напоследък я стягаха дали беше възможно краката ти да напълнеят? Стъпи с облекчение боса на излъскания бетон и отиде до мивката, за да си налее чаша вода. Прислужницата й Роуз беше заминала за уикенда, но, преди да тръгне в петък вечерта, беше разтребила кухнята. Роуз беше много съвестна жена и поддържаше всичко безупречно чисто. Тя живееше в малка къща на другия край на Тлоквенг, за която се грижеше все така ревностно, както и за къщата на маа Рамотсве. Беше онези жени, помисли си маа Рамотсве, на които сякаш никога не им се свършваха силите за тежка работа. Беше изгледала децата си и ги беше възпитала отлично, при това почти без помощта на бащите им. Беше изхранвала тези деца със скромните си надници като прислужница и със заплащането, колкото и да беше оскъдно, за шивашките услуги, които извършваше. Изглежда Африка беше пълна с жени като нея и ако за този континент изобщо имаше някаква надежда, несъмнено тя се криеше точно в тях.

Маа Рамотсве напълни чайника с вода от чешмата и го сложи на печката. Направи това автоматично, както човек извършва познати действия, и чак след това забеляза, че той не беше стоял на обичайното си място. Роуз винаги го оставяше на малката дъска за рязане до печката и децата, Мотолели и Пусо, също знаеха, че стои там. Това беше мястото на чайника и на никого не би хрумнало да го остави върху ниския дървен бюфет в другия край на кухнята. Господин Дж. Л. Б. Матекони за нищо на света не би направил това — всъщност тя изобщо не го беше виждала да вземе в ръка чайника през шестте месеца, откакто се бяха оженили и той дойде да живее в къщата на „Зебра драйв“. Разбира се, господин Дж. Л. Б. Матекони обичаше чай — много трудно би било да си вземеш мъж, който не обича чай, — но крайно рядко го приготвяше сам. Тя никога досега не се беше замисляла за това, но й се стори доста интригуващо как някой може да смята, че чаят се появява от само себе си. Господин Дж. Л. Б. Матекони не беше мързелив, но — виж каква удивителна работа! — повечето мъже си въобразяваха, че разни неща като чая и храната просто се появяват от само себе си, ако ги почакат достатъчно дълго. А някъде на заден план винаги имаше жена майка, приятелка, съпруга, — която правеше необходимото, мъжете да не останат гладни и жадни. Разбира се, това трябваше да се промени и те трябваше да се научат сами да се грижат за себе си, но явно малцина от тях го правеха. А и за младите нямаше кой знае каква надежда, ако се съди по двамата чираци в сервиза и тяхното поведение. Те продължаваха да очакват, че жените ще се грижат за тях и, за жалост, изглежда имаше достатъчно млади жени, които бяха готови да го направят.