Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 4

— Тя не е наша — каза й. — Тази монета принадлежи на друг човек.

И така тя с неохота му даде монетата, която по-късно беше предадена на един удивен сержант в полицейския участък на Мочуди, но полученият урок си оставаше все тъй жив в паметта й. Трудно беше на маа Рамотсве да си представи как някой би откраднал от другия или би извършил, което и да е от нещата, за които човек чете в съдебната хроника на „Ботсуана дейли нюз“. Единственото обяснение бе, че хората, които вършат подобни неща, изобщо не разбират чувствата на другите; просто са напълно слепи за тях. Ако знаеш как би се чувствал на мястото на другия, как би могъл да направиш нещо, с което ще го наскърбиш?

Бедата обаче бе там, че явно имаше хора, лишени от способността да си представят. Може пък да бяха родени така, може би в мозъка им липсваше нещо или бяха станали такива, защото родителите им никога не ги бяха учили да съчувстват на другите. Да, това беше най-вероятното обяснение, помисли си маа Рамотсве. Хората от цяло едно поколение, не само в Африка, но и навсякъде по света, не можеха да се поставят на мястото на другите, защото родителите им просто не си бяха дали труда да ги научат.

Тя продължи да размишлява за това, докато пътуваше към къщи с малкия си бял микробус през квартала, познат под името Селцето, покрай университета, чиито сгради продължаваха да се множат, и най-накрая по самата „Зебра драйв“, където живееше. Беше толкова разстроена от видяното, че съвсем забрави да напазарува, и заради това чак когато сви в алеята пред къщата и спря до стената на кухнята, си спомни, че не е взела нито едно от нещата, които смяташе да сготви за вечеря. Например не беше взела зелен фасул, тоест към яхнията нямаше да има нищо зелено; нямаше и яйчен крем за пудинга, който смяташе да направи за децата. Продължаваше да седи зад волана и да се чуди дали да не се върне обратно до магазина, но усети, че просто няма сили. Навън беше жега, а къщата изглеждаше примамливо прохладна. Можеше да влезе, да си запари един чайник ройбос и да легне да поспи. Господин Дж. Л. Б. Матекони и децата бяха отишли до Моджадите, едно селце встрани от пътя за Лобатсе, за да видят леля му, и щяха да се приберат чак към шест-седем вечерта. Още няколко часа тя щеше да е пълна господарка на къщата и можеше да използва това време да си почине. У дома имаше храна в изобилие — макар и не точно това, което беше смятала да поднесе за вечеря. Можеха да хапнат тиква вместо зелен фасул с яхнията, а децата щяха да се радват на компот от праскови също толкова, колкото и на пудинг от грис с яйчен крем. Ето защо нямаше причина да излиза отново.