Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 85

Маа Рамотсве отпусна скръстените си ръце и застана до него.

— Кога ще дойде този човек? — попита тя.

— Всеки момент може да дойде. Казаха тази сутрин. Само това казаха.

— Ясно.

Тя се обърна и тръгна към чираците, за да им каже две думи. Трябваше да имат готовност да се оправят с този Молефи. Те бяха млади момчета… Тя се спря. Тлоквенг. Господин Дж. Л. Б. Матекони каза, че Молефи е от Тлоквенг, а Тлоквенг е там, където е сиропиталището, а пък мисълта за сиропиталището я наведе на мисълта за маа Потокване.

Тя се завъртя на другата страна, забрави за чираците и делово се върна в офиса. Маа Макутси я погледна с очакване, щом влезе.

— Той добре ли е? Много се разтревожих.

— Добре е — каза маа Рамотсве. — Има проблеми. Онзи, собственикът на „Фърст клас моторс“, го е заплашвал. Това е.

Маа Макутси тихичко подсвирна, както правеше понякога в извънредни ситуации.

— Това е много неприятно, маа. Много неприятно.

Маа Рамотсве кимна.

— Маа Макутси — каза тя. — Аз отивам веднага до Тлоквенг. Още сега. Моля те, обади се на маа Потокване и й кажи, че пристигам да я взема с микробуса и че ще ни трябва нейната помощ. Моля те, веднага й звънни. Аз тръгвам.

Когато маа Рамотсве пристигна в сиропиталището, маа Потокване не беше в своя кабинет. Вратата зееше отворена, но голямото поизтърбушено кресло, в което маа Потокване често седеше, когато не обикаляше по кухните или по къщите, беше празно. Маа Рамотсве изтича отново навън и тревожно се огледа. Изобщо не й мина през ум, че може да не я намери. Тя винаги беше там, на своето място. Но, разбира се, можеше да е отишла в града, да пазарува, можеше дори да е заминала и по-далеч, към Лобатсе, за да доведе някое ново сираче, всичко беше възможно.

— Маа Рамотсве?

Тя се обърна стреснато. Беше гласът на маа Потокване, но къде беше тя самата?

— Тук съм! — извика гласът. — Под дървото! Тук съм, маа Рамотсве!

Управителката на сиропиталището беше под едно голямо мангово дърво, скрита в сянката и фигурата й едва се виждаше. Маа Рамотсве гледаше право към нея, но я видя чак когато пристъпи напред и излезе на слънцето изпод увисналите клони на дървото.

— Гледах едно манго — каза тя. — Почти е узряло и казах на децата да не го късат. Пазя го за мъжа ми, той много обича зряло манго. — Тя изтри ръце в полите си и приближи до маа Рамотсве. — Искаш ли да видиш мангото, маа Рамотсве? — попита тя. — Прекрасно е. Цялото жълто.