Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 80

— В моя живот се случи нещо, маа — започна спокойно той. — Случи се преди години, но аз не съм го преодолял. От покойната си съпруга имах дъщеря. Беше ни първородна и единствена. Много се гордеех с нея, както само бащите могат да се гордеят. Беше умна и се справяше добре в училище. Учеше в гимназията в Габороне. После един ден се прибра от училище и просто не беше същото момиче. Точно както ви го казвам. Спря да ми обръща всякакво внимание и започна да излиза​ нощем. Опитвах се да я задържа насила вкъщи, но тя крещеше и тропаше с крака. Не знаех какво да правя с нея. Не можех да вдигна ръка да я ударя, защото нали нямаше майка, а един баща не бива да удря дете без майка. Опитах се да говоря с нея, а тя ми каза само, че съм стар и че не мога да разбера нещата, която тя сега е осъзнала. После изчезна. Беше само на шестнадесет, търсих я навсякъде, разпитвах навсякъде за нея. Докато един ден ми казаха, че са я забелязали някъде по границата, към Мафикенг, и че това място, където са я видели, това място е… — Той не можа да продължи.

Маа Рамотсве докосна ръката му с жест на съчувствие и подкрепа.

— Можете да продължите, когато сте готов, раа — каза тя, макар да знаеше какво щеше да каже той оттук нататък и да не се налагаше да довършват разговора.

— Мястото беше някакво заведение. Отидох там, сърцето ми биеше така, че щеше да изхвръкне. Не можех да повярвам, че дъщеря ми ще попадне на такова място. Но тя беше там и не пожела да говори с мен. Аз извиках след нея, но един младеж със счупен нос и с елегантен костюм, може би беше тсотси, се приближи и ме заплаши. „Върви си вкъщи, чичка. Дъщеря ти не е твоя собственост. Отивай си или си плащай за някое момиче, както всички останали“. Това му бяха думите, маа.

Маа Рамотсве мълчеше. Беше сложила ръка на рамото му.

Господин Боболого вдигна глава и отправи поглед в небето, високо над плетената тента.

— И тогава си обещах, че ще направя нещо, за да спася някои от тези момичета, защото има други бащи като мене, които преживяват същото нещо. Те са мои братя, маа. Надявам се, че разбирате какво имам предвид.

Маа Рамотсве преглътна.

— Разбирам много добре — каза тя. — Разбирам ви. Сърцето ви е разбито, раа. Виждам това.

— Разбито е, но е вътре в мен — повтори господин Боболого. — Права сте, маа.

Нямаше кой знае какво повече да си кажат и се отправиха към микробуса, паркиран под едно дърво. Но докато вървяха натам, маа Рамотсве реши да зададе още един въпрос, не толкова от любопитство, колкото, за да поддържа разговора.

— Какви са плановете ви за Дома на надеждата, раа?

Господин Боболого се обърна и погледна към къщата.

— Имаме намерение да я разширим, ще построим пристройка от едната страна. Ще сложим душове и ще направим помещение, където момичетата ще могат да се учат да шият.

— Това ще изисква доста пари — каза маа Рамотсве. — Допълнителният строеж обикновено излиза по-скъпо от основната сграда. Тези строители са много алчни хора.

Господин Боболого се усмихна.