Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 72

Месарят взе ръката на господин Дж. Л. Б. Матекони и здраво я раздруса.

— Много ви благодаря, раа. Вие сте много добър човек. Радвам се, че още има честни хора в Ботсуана.

— Има много честни хора в Ботсуана — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не съм по-добър от другите.

— А, не, по-добър сте — каза месарят. — Аз срещам много хора в работата си и мога да направя разликата…

Господин Дж. Л. Б. Матекони побърза да го прекъсне. Очевидно днес беше ден за словоизлияния и комплименти и това почваше да го притеснява. — Много сте любезен, раа, но аз трябва да се захващам за работа. Иначе мухите ще ми накацат колите.

Той каза това, без да си помисли, че месарят може да го приема като намек, че месото в месарницата му е накацано от мухи. Но месарят изобщо не го прие така и се усмихна на метафората.

— Мухи има навсякъде — каза той. — Месарите ли не знаят. Искам да видя една страна, в която няма мухи. Има ли такава страна, как мислите, раа?

— Не съм чувал за такава — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Може би в студените страни няма мухи. Или в големите градове, където няма животни, след които вървят мухите. В такива места може би като Ню Йорк.

— В Ню Йорк няма ли добитък? — попита месарят.

— Струва ми се, че не — отвърна господин Дж. Л. Б. Матекони.

Месарят се замисли.

— Но там има големи зелени паркове. Виждал съм снимки. Има голям парк по средата. Може би там си държат и добитъка. Не мислите ли, че е там, а, раа?

— Може би — каза господин Дж. Л. Б. Матекони и бързо си погледна часовника. Беше време да се прибере вкъщи за обяд, винаги си обядваше у дома.

После, следобед, подкрепен с порция телешко с фасул, щеше да се отбие във „Фърст клас моторс“ и да говори с управителя им.

Маа Макутси изяде своя обяд в офиса. Сега, когато имаше повече пари благодарение на „Школата по машинопис за мъже Калахари“, тя можеше да си позволи мекица за обед, която изяде с наслада, докато разглеждаше разтвореното пред себе си списание, до което стоеше чаша ройбос. Най-добре щеше да бъде, разбира се, ако и маа Рамотсве беше тук, за да си кажат новините и да обменят мнения, но сама също й беше приятно, така на бюрото, с едната ръка прелиствайки страници, докато облизваше захарта от пръстите на другата.

Списанието беше много лъскаво, от тези, които се печатаха в Йоханесбург и се продаваха в големи тиражи в Ботсуанския център на книгата. Имаше статии за музиканти, певци, актьори и хора от този род, а също и за разните партита, които тези хора си устройваха в Кейптаун или Дърбан. Маа Рамотсве беше заявила веднъж, че никога не би отишла на подобно парти, дори и да я поканят, нещо, дето никога не беше ставало, както маа Макутси услужливо забеляза, но все пак й беше любопитно да надзърне над рамото на маа Макутси и да прокоментира хората на снимките.

— Ей тая жена с червената рокля, нали я виждаш — каза маа Рамотсве. — Тая жена я бива само да ходи по партита. Това е ясно като бял ден.

— Тази е много известна — беше отвърнала маа Макутси. — Виждала съм много нейни снимки. Винаги усеща къде са фотоапаратите и се тика към тях като прасе към копаня. Много е известна и модна в Йоханесбург.