Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 53

Чиракът се замисли за момент.

— И ти смяташ, че вестниците ще пишат за мене?

— Разбира се, че ще пишат — каза маа Рамотсве. — Аз ще се погрижа маа Потокване пак да говори с тях. Тя винаги им дава информация за сиропиталището. Ще им каже да поместят голяма твоя снимка на първа страница. И онези момичета, за които говорим, със сигурност ще я видят.

Маа Рамотсве забави ход. Няколко магарета стояха пред тях по средата на пътя и гледаха втренчено белия микробус, сякаш за пръв път виждаха превозно средство. Тя паркира микробуса и хвърли бърз поглед към чирака. Психология, помисли си тя, нали така му викат сега. Според нея, обаче, това бе нещо много по-древно. Женска ловкост, ето каква беше думата. Да знаеш как можеш да внушиш нещо на един мъж и как да го накараш да го направи. За това се изисква правилен подход. Тя не беше излъгала чирака в нищо. Имаше момичета, които щяха да останат впечатлени от скок с парашут и снимка във вестника. Ако мъжете знаеха как да се ползват от психологията (а те обикновено не знаеха,) също щяха да внушават на жените да направят онова, което се иска от тях. Може би все пак беше щастие, че мъжете не умеят да използват психологията. Мъжете получават от жените онова, което искат, като предизвикват у тях съжаление или вина. Те не правят това съзнателно, разбира се, но е ефектът е точно този.

Чиракът се наведе от прозореца и викна на магаретата, които го изгледаха с празни погледи и бавно се отместиха от пътя. После той се облегна на седалката и погледна към маа Рамотсве.

— Мисля, че ще го направя, маа. Дори мисля, че е добра идея да се помогне на сиропиталището. Всички трябва да правим каквото можем, за да помогнем.

Когато маа Рамотсве се върна на „Зебра драйв“, вече се стъмваше. Камионът на господин Дж. Л. Б. Матекони беше паркиран отстрани до къщата, на специалното си място, и маа Рамотсве намести белия микробус също на неговото място, близо до вратата за към кухнята. В къщата светеше и се чуваха гласове. „Сигурно се чудят къде съм — помисли си маа Рамотсве — и сигурно са гладни“.

Тя влезе в кухнята, като изрита обувките от краката си още в антрето. Мотолели седеше на своя инвалиден стол до масата и режеше моркови, а Пусо бъркаше нещо на печката. Господин Дж. Л. Б. Матекони, застанал точно зад Пусо, солеше сместа в тенджерата.

— Днес ние готвим вечеря за теб — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Можеш да си седнеш и да си качиш краката нависоко. Ще те повикаме, когато всичко е готово.

Маа Рамотсве извика от радост.

— О, колко хубаво! Аз пък кой знае защо, много се уморих. Тя отиде в хола и се отпусна на любимото си кресло. Децата бяха свикнали да помагат в кухнята, но да направят цяла вечеря? Сигурно господин Дж. Л. Б. Матекони беше организирал готвенето. Тя почувства благодарност към съдбата, че я бе дарила с такъв мъж, който се сещаше да направи вечеря. Повечето съпрузи изобщо нямаше да се сетят. Щяха да сметнат, че е под достойнството им да вършат домакинска работа. Но господин Дж. Л. Б. Матекони беше друг човек. Сякаш знаеше какво е да си жена и да трябва да сготвиш, да готвиш, цял живот да готвиш, безкрайна редица тенджери и тигани, на която изобщо краят й не се вижда. Жените прекрасно разбираха това, на тях и нощем им се присънваха тенджери и тигани, но ето и един мъж, който явно също го разбираше.