Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 46

Маа Рамотсве мислеше, че той ще си играе с другите момчета, но явно на него му беше много добре самичък. Веднъж тя покани на гости една приятелка с двете й момченца, но Пусо само ги гледаше втренчено и мълчеше.

— Трябва да си поговориш с момченцата — побутна го маа Рамотсве. — Те са твои гости и трябва да си поговорите.

Той измърмори нещо и тримата излязоха в градината, но когато маа Рамотсве погледна навън след няколко минути, тя видя, че двете гостенчета се катерят по едно дърво, а Пусо човърка в гнездо на бели мравки, което беше открил под едно дърво мопипи.

— Остави го да прави каквото иска — бе казал тогава господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не забравяй къде се е родил. Не забравяй какви хора са базарвите.

Маа Рамотсве много добре го разбра. Тези деца, макар да не бяха израсли сред своите в своето племе, бяха базарва и във вените им течеше тази кръв. Това лесно се забравяше, защото не приличаха на бушмени, но ето какво правеше момчето по цял ден — то се занимаваше с особен, несекващ интерес с храстите и с дребните създания, които живееха в тях, създания, които другите хора едва ли забелязваха изобщо. Маа Рамотсве го отдаваше на това, че тези хора имаха усет и способност да виждат тези неща, така както ние имаме способностите на предците си и умеем да виждаме света, както те са го виждали. За себе си тя знаеше, че от баща си е наследила око за добитъка, един поглед й стигаше, за да прецени качеството на стадо крави, ей така, за миг, от пръв поглед. Това беше нещо, което тя просто знаеше. Просто го знаеше. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони имаше същото око за колите — един поглед, и всичко му беше ясно.