Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 45

— Защото така казват спонсорите. Обявяват максимум до каква сума могат да дадат.

— Но това е само когато човек прави благотворителна разходка, при която има вероятност да не достигне целта — каза чиракът. — В случая с парашутния скок такава вероятност няма — обикновено целта се достига — по един или друг начин.

Чиракът се изхили на собственото си остроумие, а господин Дж. Л. Б. Матекони само го изгледа втренчено.

Маа Макутси се ядоса на чирака. Не е редно да се подхвърлят гадни забележки в присъствието на човек, който поема такъв риск за собствения си живот в името на една добра кауза.

— Не говори така — скастри го тя. — Това не е игра и не е повод за шеги. Това, което ще направи господин Дж. Л. Б. Матекони, е смела постъпка.

— Да, ясно, смела постъпка е — каза чиракът. — Със сигурност е смела постъпка, маа. Нали ти казах какво стана с горкия човек от Въздушните сили на Ботсуана…

— Какво е станало с него? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Макутси стрелна с поглед чирака.

— О, това няма нищо общо с твоя скок, господин Дж. Л. Б. Матекони — изстреля тя. — Онова е друго. Няма нужда да говорим за него.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се поколеба.

— Но той каза, че нещо се е случило с някакъв човек от Въздушните сили на Ботсуана. Какво се е случило?

— Нищо съществено — каза маа Макутси. — Понякога Въздушните сили на Ботсуана правят глупави грешки. В крайна сметка, нали и те са просто хора?

— Откъде знаеш, че грешката е тяхна? — прекъсна я чиракът. — Откъде знаеш, че сам не си е бил виновен?

— Кой? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Не му знам името — каза маа Макутси. — И освен това тази тема ми омръзна. Искам да отхвърля малко работа, преди маа Рамотсве да дойде в офиса. Трябва да отговоря на едно писмо и изобщо имам много работа.

Чиракът се усмихна.

— Добре — каза той. — Аз също съм зает, маа. Не си само ти. — Той подскочи леко, сякаш пак се канеше да танцува, а може би — не. После излезе от офиса.

Маа Макутси се наведе делово към бюрото си.

— Изготвих отчетите за миналия месец — каза тя. — Имаме напредък, месецът е по-добър.

— Добре — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ами този човек от Въздушните сили…

Той не довърши, защото маа Макутси изписка и го прекъсна.

— Леле майко! — извика тя. — Как можах да забравя! Толкова съм глупава. Извинете, господин Дж. Л. Б. Матекони. Забравила съм да впиша едни доставки, трябва да проверя отново всичко.

Господин Дж. Л. Б. Матекони сви рамене. Имаше нещо, което тя така или иначе не желаеше да му каже, но той много добре знаеше какво е то. Ставаше въпрос за някой парашут, който не се е отворил.

Осма глава

Пиенето на чай винаги решава проблема

Маа Рамотсве пристигна пред „Тлоквенг Роуд спийди моторс“ и паркира белия микробус под акациевото дърво в двора. Докато пътуваше насам, тя не бе мислила за работата си, а за децата. Те се оказваха източник на постоянни изненади. Тя знаеше, че децата никак не са елементарни създания, но винаги бе предполагала, че братята и сестрите все ще имат нещо общо във вкусовете и поведението си. Обаче двете сирачета, които бяха родени от една майка и един баща или поне така й беше казала маа Потокване, бяха потресаващо различни. Мотолели се интересуваше от коли и камиони и най-много обичаше да гледа как господин Дж. Л. Б. Матекони работи с гаечни и винтови ключове и всички останали тайнствени инструменти, чиито имена знаеше само той. Тя беше непоклатимо убедена, че ще стане монтьор, независимо от инвалидната количка и от това, че ръцете й бяха по-слаби от ръцете на момичетата на нейната възраст. Болестта, парализирала краката й, беше засегнала отчасти и мускулите на ръцете, а понякога затрудняваше работата на гръдния кош и белите дробове. Тя никога не се оплакваше, защото това не й беше присъщо, но маа Рамотсве винаги усещаше, когато на лицето на момичето падаше сянка на страдание. Сърцето й се късаше за това смело и гордо същество, което господин Дж. Л. Б. Матекони така внезапно бе въвел в дома и в живота й. Пусо, момченцето, погребано до мъртвата си майка, което Мотолели бе изровила от земята, бе махнала пясъка от лицето му и вдъхнала въздух в умиращите му дробове, изобщо не споделяше интересите на сестра си към техниката. За него колите не представляваха нищо повече от превозно средство и той беше щастлив най-вече в собствената си компания, в храстите зад къщата на „Зебра драйв“, където можеше да си играе, да хвърля камъчета по гущерите, да подлъгва лъвските мравки да излязат от скривалищата си. Тези насекоми, малки като кърлежчета, но по-бързи и по-енергични, дълбаеха в пясъка малки конусообразни кладенчета, капани за всякакъв вид мравки, които биха минали оттам. Веднъж стъпила на ръба на капана, мравката неизбежно се свличаше надолу, а лъвската мравка, скрита под песъчинките на дъното, изскачаше, грабваше плячката си и я отнасяше обратно под земята, където си устройваше вкусен обяд. А ако ти си хлапак и вземеш тревичка и побутнеш с връхчето й ръба на кладенчето, можеш да излъжеш лъвската мравка, че нещо е паднало в капана и да я измъкнеш от скривалището й. После можеш да я събориш с пръчка и да я наблюдаваш как се чуди какво става. За едно момче това е голямо забавление и Пусо се занимаваше часове наред с тая работа.