Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 37

Когато прочете писмото, маа Макутси се усмихна. Това беше любимата й леля и един ден тя щеше да й изпрати билет, за да дойде в Габороне. Леля й никога не бе излизала от Бобононг и за нея щеше да е голямо преживяване да види Габороне. Но беше ли това добра идея, чудеше се тя. Ако никога не си напускал родното си място, може би ще се разстроиш, ако изведнъж откриеш, че светът е много по-голям. Леля й си беше добре в Бобононг, но ако попаднеше в Габороне, толкова по-шарен и вълнуващ, можеше да й стане тежко като се върне в Бобононг, сред ония скали, суха земя и пек. И може би беше по-добре леля й да си стои, където е, а пък маа Макутси щеше да й изпрати снимка на Габороне, така че тя да получи някаква представа какво е градът.

Маа Макутси излезе от стаята си и се отправи към чешмата, която се намираше до съседната къща. Тя и останалите, които ползваха тази чешма, плащаха на съседката двайсет пули на месец за тази привилегия и въпреки това тя им се караше, че харчат твърде много вода. Ако водата течеше, докато някой си сапунисваше лицето, собственичката имаше право да се появи и да направи забележка за това колко малко вода има в Ботсуана.

— Страната ни е безводна — бе казала веднъж тя на маа Макутси, докато маа Макутси се опитваше да си измие косата под течаща вода.

— Да — каза маа Макутси изпод струята хладна вода. — И затова имаме чешми.

Тогава собственичката избухна.

— Заради такива като тебе — надвеси се тя над рамото й, — заради такива като тебе пресъхват язовирите и настава суша. Внимавай, защото иначе цялата страна ще пресъхне и ще трябва да вървим някъде другаде. Просто внимавай.

Това много ядоса маа Макутси, защото тя никога не пилееше водата. Но все пак нали от време на време и тя трябваше да се измие, какъв беше смисълът да има чешма, ако никой не се докосва до нея, макар че точно това беше желанието на собственичката.

Тази сутрин тя не се виждаше никаква, така че маа Макутси пропълзя под чешмата на ръце и на колене и пусна водата върху главата и раменете си. След миг малко се пообърна, за да измие и краката си. Водата приятно гъделичкаше прасците и коленете й. После, чиста и освежена, се върна в стаята си. Сега ще направи закуска и ще даде на брат си Ричард прясна каша… Тя спря. За миг бе забравила, че Ричард вече го няма и че ъгълът в стаята, където зад пердето бе леглото му, сега е празен. Маа Макутси застана на прага и се загледа в празния ъгъл. Само преди четири месеца той все още лежеше там, борейки се с болестта, която малко по малко изсмука живота му. Маа Макутси се грижеше за него, сутрин, преди да излезе за работа правеше всичко възможно да му е удобно през деня и когато се връщаше му носеше малки деликатеси, колкото можеше да си позволи с нищожната си заплата. Бяха й казали, че той трябва да се храни дори да няма апетит. И тя се стараеше, носеше му пастърма, макар че беше разорително скъпа, дини, които разхлаждаха устата му и му осигуряваха нужната захар.