Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 36

Той погледна маа Рамотсве. Трябваше да й каже и това, щеше да му е много по-леко, ако някой сподели тревогата му. Тя можеше да дойде с него, когато казва на маа Потокване, че няма да има скок с парашут, поне не извършен от него. Тя можеше да се разбере по женски с нея, тъй като цените, в сравнение с мъжете, се справят много по-добре с други жени, особено с властни жени. Но щом отвори уста да й разкаже, осъзна, че не може да намери думи.

— Да — каза маа Рамотсве. — Какво има, господин Дж. Л. Б. Матекони?

Той я погледна умолително, защото отново имаше нужда от нейното съдействие, но маа Рамотсве виждаше срещу себе си просто един мъж, който безпомощно я зяпаше. Тя му се усмихна и го погали нежно по бузата.

— Ти си добър човек — каза тя. — И аз съм много щастлива, че точно ти си ми годеник.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна. Трябваше да се поправят коли. Цялата купчина проблеми можеше да почака до довечера, когато ще отиде да вечеря у маа Рамотсве. Това ще бъде удобният момент да й разкаже. Ще седнат тихо заедно на верандата и ще слушат бръмченето на насекомите, далечните мелодии, долитащи през полето зад къщата и кучешкия лай някъде в тъмнината. Това ще бъде моментът да й каже: „Маа Рамотсве, не съм много щастлив, знаеш ли?“ И тя ще разбере, защото винаги разбира и винаги се отнася сериозно към чуждите тревоги.

Но същата вечер децата дойдоха при тях на верандата — Мотолели и Пусо, двете сирачета, които господин Дж. Л. Б. Матекони бе прибрал да отглежда. Така че той не можа да каже нищо нито на верандата, нито на масата, докато вечеряха. Докато ядяха гозбата на маа Рамотсве, целият разговор се въртеше около новата рокля, обещана на Мотолели, за която очевидно имаше много да се говори.

Седма глава

Ранна утрин в „Тлоквенг роуд спийди моторс“

Тази сутрин маа Макутси стана рано, макар вечерта да си бе легнала много късно и да бе спала само няколко часа. Тя стана в пет часа, точно преди да се съмне, и отиде да се измие на чешмата, която използваше заедно с още две други къщи. Не беше лесно да се мие така и тя копнееше за деня, в който ще разполага със своя чешма и дори с душ. И този ден наближаваше, това бе една от причините маа Макутси да не може да заспи. Предният следобед тя бе открила една къща, в която се даваха под наем две стаи, в много по-добър квартал от този, в който сега живееше. На практика това бе половината, и то по-добрата половина от една евтина къща със собствен водопровод. Казаха й, че няма да е скъпо да се постави простичък душ и че това може да стане седмица-две, след като се нанесе в квартирата. Това я накара да плати веднага капаро, което значеше, че можеше да се премести до десетина дни.

Наемът бе почти тройно по-висок от този, който плащаше за сегашната си стая, но тя с изненада откри, че спокойно може да си го позволи. Финансовите й възможности рязко се подобриха, откакто основа „Школата по машинопис за мъже Калахари“. Тази школа провеждаше заниманията си няколко пъти седмично в залата към една църква и предлагаше инструкции по машинопис и помощ за овладяването му — само за господа. Имаше много курсисти. Маа Макутси трябваше да изготвя списък от желаещите за следващия месец, а парите, които печелеше, прилежно внасяше в банковата си сметка. Сега там имаше достатъчно за капаро и още много. Ако решеше да изпразни сметката си, щеше да може да предплати наема си за осем месеца и пак да остане солидна сума, която да изпрати на роднините в Бобононг. Сега тя им пращаше два пъти повече пари и наскоро получи писмо с благодарности от леля си. „Сега се храним добре — пишеше леля й. — Ти си добро момиче и всеки ден те споменаваме, докато ядем хубавата храна, която можем да си купим благодарение на теб. Не всички момичета са такива. Много момичета мислят само за себе си (аз имам дълъг списък с такива), но ти мислиш за лелите и братовчедите си. Това е много добър знак“.