Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 39

— Тогава каква е причината? — вече не пита, а настоява Томилин.

— Познавам само един дайвър — казвам аз. — Но нима не разбирате разликата? Това е толкова просто!

— Свобода — неочаквано казва Томилин. — Бип.

— Всички способности на дайвърите произлизат от едно-единствено нещо — кимам аз. — Само от едно. Те не търпят ограничения. Затова могат да влизат и излизат от дълбината когато си поискат. Затова виждат дупките в програмната защита. В затвора можете да обучите всякакви хора… които съживяват или убиват програми, например. Но не и дайвъри. Защото дайвърът във виртуален затвор — това е невъзможно.

1011

Сигурно най-обидното не е поражението. Пълководецът, който води армията на бойното поле, мечтае за победа. Но също така е готов и за поражение. А за това, че вражеската армия, за която са му съобщили съгледвачите, безславно е потънала при преминаване на малка рекичка, или е повалена от банална дизентерия — за това не можеш да се подготвиш.

Томилин дълго ме гледа, преди да кимне неохотно.

— Сигурно сте права, Карина. Сигурно. Но, дявол да го вземе, как разбрахте? Проектът е подготвен от големи специалисти… коя сте вие, че успяхте да разберете?

— Коя съм аз? — свивам рамене. Въпросът беше риторичен, но незнайно защо възнамерявах да му отговоря.

Коя съм аз?

1011.0

„Лабиринт“

(Червен финал)

Коя съм аз?

Аз съм съвсем обикновена. Момиче на компютърния век. Една от онези, които са учили азбуката на клавиатурата. Една от онези, които се измъкваха от къщи не на улицата, а в мрежата. Една от онези, които никога не са виждали приятелите си. Една от онези, които са свикнали да бъдат каквито пожелаят — надутата и грубовата Ксения, любопитната малолетна Маша, писателят-детектив Роман, хакерът Сьома, солидната и умна Олга… аз бях толкова много души в дълбината…

Аз съм най-обикновена.

Просто живея тук.

А енергичният и умен подполковник Томилин — работи.

Нищо, че никога не съм вярвала в дайвърите! Нищо, че ги смятах за приказка. Но аз знаех за какво е тази приказка: за свободата. За хората, които не губят себе си в дълбината. Не за вълшебници, творящи виртуални чудеса, а за хората, научили се да живеят в мрежата.

И нищо, че сега работя в МВД, нищо, че имам звание и длъжност, аз съм гражданка на Дийптаун.

А чак след това — гражданка на Русия.

— Аз съм съвсем обикновена — отговарям аз на Томилин. — Само че живея тук. Разбирате ли? Сигурно е лошо, че живея тук. Сигурно така и ще остарея в това тяло. И в службата няма да напредна — това не ми е интересно. Затова пък виждам онова, което вие не виждате.

Томилин поглежда към Денис, кима и Денис бързо излиза. Поглежда ме… сякаш със симпатия.

Нима и той е доволен, че проектът по създаване на дайвъри се е провалил?

— Честно… — навъсено пита Томилин. — Доволна ли сте, че всичко свърши така?

— Разбира се — казвам аз. — Извинявайте…

— Карина, но нали разбирате, че това няма да промени нищо? На държавата й трябва контрол над дълбината. И не само заради самата държава, а заради мирните граждани, разбирате ли?

— Не, не разбирам — отговарям искрено аз. — Нали и сега се справяме. Къде по-добре, къде по-зле, но се справяме. Нима в истинският свят не е останала работа за нас?