Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 38

— Давайте втория!

— Кой по-точно?

— Дайте Казаков. Как е при него?

Екранът светва отново. Камерата се носи в небето, спускайки се по спирала като хищна птица, която преследва плячка. Безкрайна степ, суха трева, клекнал човек…

Какъвто и престъпник да е бил, в момента той е само човек, обречен на самота. Човек, държащ в ръце малко рижо лисиче.

— Добре беше да го поотложим… — замислено каза Томилин. — Впрочем…

— Нищо няма да стане — казвам неочаквано аз.

Томилин се обръща и ме гледа въпросително.

— Не знам защо. Но нищо няма да стане. Нещо сте пропуснали.

— Всички дайвъри са придобили способностите си в резултат на силен стрес — бавно и убедително, сякаш преподава на тъп студент, казва Томилин. — Случаен стрес! А тези… стресове… те са проектирани и пресметнати. Не може да не подействат.

— Те ще подействат, но как…

— Ще видим. Убийте тази лисица! — нарежда Томилин и се обръща към екрана.

В продължение на минута не става нищо. Затворникът внимателно и грижливо гали малкото зверче. Камерата се спуска съвсем ниско, надниква през рамото му така, че симпатичната муцуна на лисичката изпълва половината екран.

А после черните очички започват да помътняват.

Лисичето изпищява, трепва и се изпружва по дължина. Пухкавата опашка трепери.

Човекът сякаш не забелязва това. Ръката докосва козината и погалва зверчето. И сред шума на вятъра едва се дочува гласът му.

— Не.

Без печал, без болка, без ярост.

И без капка съмнение.

Той не вярва в ставащото, този злодей и убиец. Истински, без никакви смекчаващи вината обстоятелства, злодей…

Не иска да вярва.

И никога няма да повярва.

Четох досието му. Знам, че е убил съпругата си. И знам, че я е обичал. И сигурно още я обича. И се е осъдил много преди районният съд…

— Не — повтаря затворникът, прокарвайки ръка по тялото на лисичето. — Не.

И пухкавата опашка трепва.

Обръснатата глава се навежда, човекът докосва с устни муцуната на лисичето. И малкото езиче ласкаво го ближе по бузата.

— Изключена е — без да дочака въпроса, казва Денис. — Въобще я няма! В програмата изобщо не е предвидено оживяване!

На екрана човекът гали лисичето.

— Изключете — казва Томилин. И ме поглежда.

— Ще има ли трети… катарзис? — питам аз.

— Има ли смисъл? — отговаря с въпрос Томилин.

Аз се колебая. Наистина се опитвам да отговоря честно. Дори затова, че който и да стоеше зад тази жестока пиеса, каквито и амбиции да кипяха в министерските умове, за Томилин този проект е съвсем различно нещо. Преграда на пътя на престъпността, бляскав меч и надежден щит в ръцете на правосъдието, истински стражи на реда, супермени на конвейер.

За тази цел той без колебание би измъчвал престъпници.

Без колебание… но и без радост.

— Той също няма да стане дайвър — произнасям аз накрая. — Той ще направи нещо… дори не знам какво точно… казвате, умираща жена в запустял град? Не, едва ли ще я съживи. По-скоро ще я доубие.

— Тя не може да бъде убита — почти стеснително се намесва програмиста Денис. — Точно там е работата… този тип е маниак, той непременно ще се опита, но…

— И лисичето не можеше да се съживи — напомням аз.