Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 201

Хубава е мръсотията при нас, в Дийптаун. Електронна. Бързо изсъхва и пада. Само че, не знам защо, човек си спомня за нея. Дали да не вляза в джакузито? Или то и тук е натъпкано с бира?

— Общувахме си с Тъмния Дайвър.

— Охо… — Чингиз кимва към вратата за библиотеката. — Да вървим да разказваш. Всички вече са тук.

— Всички?

— Освен Пат. Сложих го да си подготвя уроците. Понякога е полезно.

В библиотеката наистина е целият ни отбор. Настроението не е същото, каквото беше преди похода в „Лабиринта“. По-спокойно, може би… И в същото време — по-тъжно. Маниака и Мага разговарят за нещо, седейки при камината и пийвайки си уиски. Свикнали са на всякакви глезотии в своята Америка… Подляра е в своето амплоа. Дълга редица бутилки „Жигульовска“, половината са празни, а другата половина — пълни. Вече ме гложди диво любопитство, трябва да я пробвам тая бира в реалността. Току виж се окаже, че наистина през последните години вкусът се е подобрил?

— Даден ми е ултиматум — съобщавам вместо поздрав. — Разполагам с два часа… по-точно, вече два часа без десет минути, за да предам на Тъмния Дайвър файла от Дибенко. След този срок са обещани гадни последствия.

Маниака мълчаливо ми сипва уиски, аз вземам чашата и разказвам всичко, случило се в Чайнатаун.

Когато приключвам, от срока трябва да се махнат още петнайсет минути. Чингиз пуши цигара след цигара и става все по-мрачен.

— Киберпънкар си пречукал значи — въздъхва Подляра. — Браво бе, жесток си…

— Какво ви е мнението? — питам аз. — Честно казано, не съм готов да реша сам.

— Какви са възможностите на Тъмния Дайвър в действителност? — пита Маниака. Той отново свежда всичко до точни… и неприятни въпроси.

— Доколкото видях — много сериозни. Той правеше това, на което аз някога също бях способен… докато ме подхранваше силата на Неудачника. А то… то е страшно много. Аз съм поразен, че Дибенко все още се изхитря някак да му се противопоставя.

— Ще можем ли да устоим? — продължава Маниака.

— Аз например ще допиша защитната си програма… — започва Мага. Неловко се усмихва, маха с ръка и млъква.

— Не — честно отговарям аз. — Той лесно можеше да ме довърши там, при колата. Да излети по-нависоко и да ме разстреля. Или да стане невидим и да ме разстреля. Би могъл да направи каквото си иска.

— Да беше геройствал така в „Лабиринта“… — ядосано изрича Подляра. — Да беше убил Императора или облекчил пътя ни…

— Нике не е Тъмния Дайвър.

Как не ми се искаше да говоря всичко това. Отлагах го, докато беше възможно…

— Сигурен ли си? — скептично пита Чингиз. — Видял ли си я отново?

— Виждам се с нея всеки ден. Нике е Вики. Жена ми.

— Мадам! — възторжено се провиква Мага. — Веднага разбрах, веднага като я видях! Почувствах познатия почерк! Само че не се обадих… щом не иска да си признае, значи не иска…

— Хайде-хайде — подхвърля Маниака. — Леонид, сигурен ли си?

— В Нике не съм сигурен. Но на Вики вярвам. Тя не е Тъмния Дайвър.

Други въпроси не възникват. Маниака и Мага, предполагам, вярват на Вики. Чингиз и Подляра — на мен.

— Трябва да кажем на Пат — замислено се обажда Чингиз. — Още се надува… Добре, с Нике е ясно. А с Тъмния Дайвър? Какво ще правим?