Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 34

Пуснах компютъра, свързах се с Интернет и след десет минути без каквато и да било виртуалност преведох пет хиляди долара в петербургската си сметка. Порових се в гардероба, избрах си по-чиста риза и стари, но прани джинси, мушнах в джоба си паспорта и „Визата“. Какво още? А, да, бирата…

На балкона тъгуваше олющена петлитрова туба. Отвъртях капачката и подуших. Миришеше на прокиснала жигульовска бира. Наложи се да изплакна тубата със студена, после с гореща и пак със студена вода. Пъхнах я в мрежата, закачена на пирончето в антрето още от предишните собственици на жилището — все не ми остава време да изхвърля всички вехтории — и изскочих от къщи.

Колко по-чист и подреден е входът ми във виртуалното пространство! И я няма тази вечна миризма на влажно мазе и бездомни котки!

След като се измъкнах от плетеницата на страничните улички, застанах край пътя и вдигнах ръка. Наложи ми се дълго да стопирам. Най-после една пораздрънкана жигулка благоволи да спре.

— Към банка „Кредо“ — подхвърлих аз.

Колкото и да е странно, шофьорът знаеше пътя.

След около двайсет минути, след като се разплатих с остатъка от налични, под изцъклените погледи на охраната влязох в замъка на явните и тайни капитали. След още двайсет минути, запълнени с всестранни проверки, обаждания до главния филиал и молби за уточняване номера на сметката, служителите на банката станаха по-любезни и ми дадоха хиляда долара. Разбира се, еквивалента им в рубли.

А след още четвърт час влязох в ирландската бирария, бар „Моли“, на улица „Рубинщайн“ трийсет и шест. През деня няма много хора и това ме спаси. Мутрите на входа се бяха отпуснали и при вида на тубата в мрежата направо се вцепениха. Тържествено подминах гишето на гардеробиерната и се озовах в уютния полумрак на полусутерена, след което закрачих към дългия тезгях и се усмихнах на бармана.

Барманът в „Моли“ за щастие е англичанин. Каквото и да си говорим, в тази професия те доста ни превъзхождат. Той се усмихна и въпросително ме зяпна.

— Добър ден, Кристиан — казах. — Може ли пет литра бира?

Явно не беше свикнал да продава бира на литри. Но му бяха необходими само пет секунди, за да се усмихне отново.

— Каква бира?

— Жигульовска.

Дишането на охранителите зад гърба ми — те кой знае защо бяха ме последвали в залата, стана шумно.

— Шегувам се — обясних. — „Гинес“, разбира се.

И подадох на Кристиан тубата.

Самообладанието сигурно е сред задължителните качества на най-добрите европейски бармани. А Кристиан е един от тях. Той небрежно взе тубата, подхвърли я в ръка, сякаш за да прецени вместимостта й и започна да я пълни от лъскавото кранче.

Мутрите зад гърба ми тихо откачаха. Това безкрайно ме развеселяваше.

— Изчакайте да спадне пяната — каза Кристиан със силен акцент и остави тубата на плота. Браво бе, юнак! Рядко ходя в „Моли“ и не бях забелязал колко е в час по въпроса.

— Тогава още една халба за тук — казах аз и се огледах.

Мутрите се престориха, че разглеждат наредените зад гърба на Кристиян бутилки. Така. Докато не се убедят, че съм платежоспособен, няма да мога спокойно да си изпия бирата. Бавно извадих от десния джоб шепа дребни банкноти. Заразглеждах ги. Охранителите пак задишаха на пресекулки.