Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 35

Мамка му, наистина ли изглеждам толкова зле?

От левия джоб извадих тлъста пачка банкноти по сто хиляди. Сложих триста бона на тезгяха, взех халбата и се обърнах.

Като че ли там стоеше някой? Не, сигурно ми се е привидяло…

Седнал на най-близката маса, аз се насладих кротко и от сърце на бирата, най-хубавата от измислените на този грешен свят марки. После взех тубата от развеселения барман (Не е толкова лесно да ги шашнеш европейците!) и след известно двоумение прибрах рестото. Бирата е достатъчно скъпа.

Виж, в дълбината почти няма разлика в цените на кутия „Бавария“ и „Гинес“ наливно…

Сега успях да по-бързо да стопирам кола — или просто времето бе ускорило хода си? Мушнах се в една раздрънкана „Волга“ и радостно изстрелях заповедта:

— Карай при Маниака!

В мен се вторачиха две много големи и кръгли очи.

— Слизай — също толкова кратко ми предложи шофьорът.

Когато спирах следващия желаещ да спечели нещичко, мислено се подсещах, че не се намирам във виртуалността, където търпеливата Вики ще превърне простата команда в разбираем адрес, а съм в реалния свят.

110

Маниака живее на Василиевски остров. Изкачих се на петия етаж запъхтян — когато е строена тази сграда, асансьорите са били нещо ново — и позвъних на вратата. Едно, две, три… пауза. Едно-две. Дори Маниака да е в дълбината, свързаният с всички кабели в жилището компютър ще се подчини на кодовото позвъняване и ще го изведе от виртуалността.

От вътрешността на апартамента се чуха стъпки. Бързо затулих шпионката с пръст.

— Кой е? — мрачно попита Маниака.

— Да сте поръчвали рекет?

Пауза. Явно Маниака току-що е излязъл от дълбината и не е настроен на вълна хумор.

— Кой е?

— Аз съм, мамка му! — казах и отместих пръста си.

Бравите задрънчаха и Маниака ми отвори. Влязох. Оказа се, че е в облечен на голо виртуален костюм и с пушка-помпа в ръка. Оръжието беше огромно, с него мършавия и тесен в раменете хакер приличаше на дете, което си играе на война. Успях да кажа само:

— Егати.

— Да… тършувах из компа на един тип… едва се отървах — Маниака беше кратък. След като затвори вратата, погледна тубата и със съчувствие попита: — Закъсал си, а?

— Не, не съвсем.

— Имам две-три бутилки „Балтика“…

— Тук има „Гинес“ — гордо обявих аз. Маниака замислено погледна тубата. Подхвърли:

— Извратеняк…

Последвах го в подредената малка кухня и предпазливо попитах:

— А къде е… твоята?

— При техните.

— Да не сте се скарали?

— Защо пък да сме се скарали? — възмути се Маниака. — Щом жената я няма — веднага сме се били скарали. Просто реши да погостува при мамчето си… е, леко се сдърпахме.

— И защо?

— Ами… минах на червено…

Кимнах. Не е лесно да живееш в дълбината и да си женен.

Ама може ли, по дяволите, да се брои за изневяра отбиването във виртуален бардак? Нали там всичко е измислено!

И въпреки това маниашката съпруга се била засегнала…