Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 32

— Колко интересно! Мислех, че разкриването на самоличността на един дайвър е обща мечта! Включително и на самите дайвъри!

— Тази мечта спада към най-гнусните престъпления… според нашия кодекс.

За първи път признавам, че съм дайвър. Но едва ли моят събеседник се е съмнявал в това.

— В „Лабиринта“ възникна проблем… и тези двамата не се справят с него… — Човека Без Лице се пресяга през масата, взема листче, химикал, пише кратък адрес. Добре прави, че не ми дава визитка — не бих взел файл от неговите ръце. — Ето координатите ми. След като посетите „Лабиринта“, предложите на администрацията услугите си, и се опитате да разрешите проблема, се свържете с мен. Търсете… Човека Без Лице.

Не е настроен да уточнява нищо повече. И май изобщо не се съмнява, че ще се втурна към „Лабиринта“.

— Защо да го правя?

Човека Без Лице изважда от джоба на шлифера си малка значка. Тя по нещо прилича на полицейската, само че фонът тази значка е бял, а в центъра няма спирала, а дъгоцветно, изтъкано от най-тънки нишки въртящо се топче.

— Затова.

Значката ляга на масата помежду ни. Гледам я, но не се решавам да я докосна.

Ами ако изведнъж изчезне?

Донякъде това е нещо по-яко от указа „Всичко, което е направено от този човек, е направено за благото на Франция“, даден на лейди Уинтър от кардинал Ришельо.

Пред мен е легендарният „медал за всепозволеност“. Право на всичко, което може да се извърши в дълбината.

Фридрих Урман би отворил вратата и лично би ме изпратил до моста, ако види тази значка.

Вероятно после би наел килъри, за да си разчисти сметките с мен. Но в дълбината би бил крайно учтив.

Досега не бях виждал „медала за всепозволеност“ с очите си. Знам, че навремето такъв е получил Дмитрий Дибенко — за създаването на самата дълбина.

Трябва да направиш нещо жизненоважно за цялото виртуално пространство, за да може от тук нататък всичките ти действия да се смятат за благо.

— Медалът ще ви чака на тази маса — казва Човека Без Лице. — Ще го получите… ако се справите.

Кимвам мълчаливо.

— Имайте предвид, че ще има и други кандидати — информира ме Човека Без Лице. — Ние търсим дайвъри из цялата дълбина. И ще намерим мнозина. И ще ги уведомим за същото, което казахме и на вас.

— Какво става в „Лабиринта“? — питам аз и отмествам поглед от медала.

— Не знам. И точно това ме тревожи.

Позволявам си да се усмихна — чак пък да не знае…

— До този момент всичко, което се случваше във виртуалността, имаше аналози в реалния свят. Развлечения, бизнес, наука, връзки.

Интересно е, че той сложи на първо място „развлеченията“…

— Сега нещо се промени… Пожелавам ви успех, дайвър. Можете да си вървите.

Човека Без Лице кимва към вратата.

— Ще си тръгна по свой си начин.

— Решихте да се разкриете?

— Не, разбира се.

На прощаване поглеждам в мътната мъгла на лицето му.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Свалих шлема и неуверено се пресегнах към модема. Изскубнах телефонния кабел от жака.

— Прекъсване на връзката! — съобщава Вики.

— Зная, момиче.

Ето така, тайнствен непознат. Всичко е много просто. Не стандартно излизане, което може да бъде проследено, а моментално срязана нишка.